Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (79)

В устата на вълка

Калитко се върна по обратния път в градините и се озова при реката. Опита се да си състави план накъде да хване. Спомни си за дома. Той никак не преставаше честичко да извиква в паметта си образа на своята любима майка и мислено се обръщаше към нея: „Мале, мале, мъка ми е за тебе!…“

„Потърпи, сине, и всичко ще се оправи“ — отвръщаше дълбоко в душата му тая, която лежеше на сърцето му.

Но да й се обади, той никак не помисляше. Боеше се да не й причини някоя злочестина, като предизвика върху нея повторно подозренията на властта.

Ала сега реши — каквото и да става — да влезе във връзка с нея. Като майка, тя би разбрала безизходното състояние на сина си, би го нахранила и напоила, би облекчила затруднението му с някой полезен съвет. Може дори и сама да влезе във връзка с ятаците и да улесни задачата на момчето си.

Но когато стигна до железопътната линия, дето бяха вилите, замислено се поспря и веднага промени решението си.

Наблизо живееше неговата съученичка — будно и открито момиче — Ерединка. В миналото те се познаваха добре. Погаждаха се във всичко. А в училището я поставяха на един чин с Калитко.

Между двамата дори се бе създала някаква мълчалива привичка — постоянно да се търсят, да другаруват и споделят детински пориви и преживявания.

— Тъкмо тя ще ми свърши най-добра работа, като ми даде ядене — реши Калитко.

Той знаеше, че нейният баща — шофьорът Стаменко — често отсъствува от къщи: той бе мобилизиран и шофираше колата на подполковника; беше страстен пияч и всякога се прибираше в къщи пиян, което много огорчаваше дъщеря му.

Калитко се промъкна напред, прескочи линията и скоро стигна и се прехвърли през стоборките на двора. Попадна в обширен двор, засаден е ябълкови дървета, цветя и розови храсти. В дъното се белееше вилата. Горният прозорец бе широко отворен и вътре, върху малка масичка, гореше настолна лампа, обвита с тънка червена хартия.

„Тук съм в устата на вълка“ — рече на ума си овчарчето. Но ако можеше да я предупреди по някакъв начин, той бе уверен, че Ерединка веднага би изскочила от къщи.

Миг след това от втория кат се понесе песен. Там имаше гости, които се веселяха. Така изглеждаше. Калитко се покачи на едно дърво и погледна през отворения прозорец. Стаменко тоя път си беше в къщи. Двамата гости бяха облечени във военна униформа. Вратата в дъното постоянно се хласкаше и през нея влизаше и излизаше забързана някаква сянка: майката на Ерединка шеташе. Дъщерята не се виждаше.

„Галиба спи“ — помисли Калитко.

Песента пресекна. Поде се разговор, шумен и неразбран, като от време на време Стаменко хулеше партизаните и от устата му изригваха неприлични думи.

„Хубаво — закани му се овчарчето, — псувай сега, но ще дойде време да плачеш. Всичко се пише.“

Калитко се канеше да се спусне от дървото и да тръгне да дири помощ там, дето бе по-малко опасно. Но внезапна свирня, проточена и тревожна, го задържа между клоните. Селската сирена свиреше тревога.