Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (73)

Миналото не се връща назад

Към полунощ потътриха пленника и го хвърлиха в общия арест на подземието.

Витко се скупчи край влажния зид и обходи с поглед от ъгъл до ъгъл подземието, пропито от миризмата на мухъл, влага и тютюнев дим. Но той не виждаше друго, а само две-три запалени цигари, а над тях — огрени връхчета на носове и смътно святкащи очи — тъмнината бе плътна и мъчно проницаема.

Повечето арестанти не бяха виждали партизанин. Полазиха напред, примъкнаха се около новодошлия и го заразглеждаха. Някой неволно подхвърли:

— Младо момче, с умно чело и буйни коси! Как ти е името?

Витко не каза. Всичко му беше безразлично. В същност той бе изпаднал в някакво морално затъпяване.

Един стар селянин, арестуван за ятачество, присегна в мрака и зашари с пръсти първо по краката му; сетне взе ръцете му и дълго ги опипва, а Витко болно стискаше очи: ръцете му, дълго бити с квасени върбови пръчки, бяха се подули като самуни.

Селянинът придърпа стомната с вода. Извади пешкир от пояса си, събра и пешкирите от торбите на някои арестанти, намокри ги и плътно обви ръцете и краката му. Между това той питаше:

— Къде те хванаха?

Витко мълчеше и се чудеше на постъпката на неизвестния благодетел. Не знаеше, че мокрите пешкири ще изтеглят огъня и ще накарат отока на ръцете да спадне. Впрочем и грижата на тоя старец му се струваше съвсем излишна, щом накрая трябваше да умре.

— Миналото не се връща назад — рече селянинът, — но нека това послужи за поука на всинца ни: умри, но не се давай в ръцете на мръсниците!…

Бравата ненадейно издрънча и прекъсна думите на стария ятак. През полуотворената врата някой пъхна запален газен фенер. По стените на ареста заиграха плахи снопчета светлина. Всички замряха със свити сърца.

— Шумкарят! — викна непознатият с цяло гърло и придърпа фенера в тесния коридор.

Витко отърси мокрите пешкири върху влажната земя и с подкосени крака тръгна навън. Човек би помислил, че той нарочно бързаше — да посрещне час по-скоро смъртта, за да спрат страданията му.

Пак се намери в зловещата класна стая и тия, които го мъчеха от четиридесет часа насам, отново го начоголиха. Витко гледаше с най-голямо презрение неуморимите палачи, без да отрони ни дума. Но тоя път не го биха, а му казаха:

— Готви се! Утре ще ни водиш по биваците. Ние знаем, че там има заровено оръжие и бойни припаси.

Арестантите отново се размърдаха по ъглите на зимника. Някой запали угарка от восъчна свещица. Всички горяха от нетърпение да научат как се е държало момчето. И бяха особено учудени, когато узнаха, че Витко не беше бит.

— Издаде ли най-сетне?! — ядосано попита старецът, който имаше син партизанин.

Витко мълчеше.

Малко след това един момък на неговите години се обади:

— От кой отряд си? — Но не получи никакъв отговор.

— Кажи си името?

— Не бива да бъдеш забравен…

— Витко — най-сетне смънка партизанинът.

— Ти ни кажи истинското си име, да знаем.

— Витко.

— Ти няма да излезеш жив оттука, затуй кажи: имаш ли баща, майка? От града ли си или от село?

Мълчание.

Старият селянин поразтика с лакти останалите и седна до момчето.

— Защо не те биха сега?

— Не биха, защото… знаеш ли ги!

Той скри истината, а старецът пак изсъска:

— Издаде ли своите?

Студена тръпка прободе сърцето му. И само се усмихна тъжно, без да удостои човека с отговор.

От общото напрежение в ареста въздухът сякаш запламтя и стана по-горещ и задушлив.

Селянинът го хвана за ръка и продължи да шепне:

— Не издавай! Мене слушай! Знаеш какво те чака…

Свещицата догоря. Отново настъпи хладен мрак между зидовете на подземието. Останалите арестанти, с ръка на ухото се вслушваха напрегнато. Но като не чуваха шепота на стареца, един по един се посурнаха назад и налягаха върху голата земя.

Ранна заран. Из училищния двор се понесе шетня. Войниците се надвикваха, стягайки се за контраакция. Загърмяха моторите на ловните камионетки.

Бравата сънливо изхлопа. Витко трепна от лек сън и отвори очи. За една нощ очите му бяха хлътнали дълбоко и изгубили блясъка си.

— Не се плаши! — пошушна старецът, който бе останал буден край момъка и през всичкото време на нощта сменяше мокрите пешкири. — Веднаж се мре! Чуваш ли? Но ако те убият, те, мръсниците, ще сторят това в тъмното. Върви и… господ да ти е на помощ!

— Господ? — Витко недоверчиво поклати глава. Той не вярваше в попски измислици.

Тласнаха го в една от колите и яко го свързаха с въжета. Разчорлената коса, която бе паднала по челото му, почти закриваше очите и той не можеше да дигне ръка, за да я оправи.

Колите бяха претъпкани с преследвачи. Мътно блестяха в утринната дрезгавина стоманените каски и голите ножове на пушките.

При Дългия мост първата кола спря. Другата запраши към Ягодово. Даде се команда: „Долу!“ Момчетата наскачаха.

Смъкнаха пленника. Поручикът, който придружаваше отделението преследвачи, извади пистолета от кобура си и като блъсна грубо момчето, изрева:

— Води взвода! Мисли му, ако речеш да кръшкаш! Ще те насека на парчета!

Картечарите нарамиха картечниците. И хайката потегли през обляната от ранните слънчеви лъчи борова гора. Най-напред, с обвесена глава и с вързани на гръб ръце, вървеше Витко.

Поручикът непрекъснато го заплашваше:

— Опичай си ума!… Познаваш ли Топора? Гледай ме — това съм аз!…

Поручикът съвсем не се хвалеше с жестокостта си. Син на градски богаташ, той бе дошъл в Ягодово на своя глава и начело на ловната рота често се проявяваше най-безотговорно, без някой да му държи сметка. За военните власти такива хора бяха добре дошли. Чрез тях гонеха, убиваха и преследваха народа. Една нощ, забравен в пиянска злоба, той бе съсякъл с топор двама ятаци от село Маслово. Оттогава тръгна името му — Топора — да плаши народа. Само споменът за него всяваше страх и трепет в душата на мало и голямо.

Но в ягодовския отред водеха строга сметка за поведението на всеки ловен началник, както се водеше и за кмета, за Бричката и за някои други. Дори Мануш се бе снабдил по някакъв таен начин с портрета на поручика и чакаше само да му падне, за да се справи с него.