Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (120)

Признание

Но той нямаше къде да иде. Полицейският час беше настъпил. Вечерта падаше мека и топла, изпълнена с парлива миризма на ястия, които се пържеха из околните дворища.

По тясната, крива уличка бе глухо и потайно. Само през изгнилите дъсчени стобори на къщите долиташе пресипнала глъчка на уморени хора.

Дядо Ване се тръшна на стария брястов дънер, който лежеше покрай зида, до самата врата. От незапомнени времена тук беше любимото място на баба Деспа, тук тя събираше махленките и ги залисваше с онова, което беше минало отдавна.

Загледан в мазолестите си длани, дългунестият дълго седя така, без да помръдне, и мислеше с първата тревога в душата: „Знае ли писарят какво шушукат хората?…“

И ето че дребните камъни по улицата заподскачаха на разни страни и той дочу препъващи се стъпки. А когато изправи глава и разкри уморен поглед, пред него стоеше самият Пантю. Противна тръпка полази по гърба му.

Пантю живееше на другия бряг на реката, зад старата воденица, и сега се прибираше пиян-залян. На гърба му личеше някаква излисяла дреха от домашен вълнен плат, изтъкана на кафяви и сини квадрати. Тя бе правена, сякаш за да буди смях: на гърба издута като мехур, а ръкавите, тесни като тръстикови цеви, бяха окъсели и едва покриваха лактите му.

Той се опитваше напразно да се държи на несигурните си крака, губеше равновесие и политаше ту напред, ту назад.

— Натряскал си се чиста работа! — рече Ване, като се отмести на дънера и му стори място до себе си.

Пантю избърбори нещо несвързано и млъкна. Сетне внезапно се тръшна на дървото, отпусна глава над разтворения си чатал и току придръпваше около корема си полите на късата дреха.

Дългунестият беше от ония хора, чиято отличителна и най-ярка черта е честността. Такива не обичат заобиколните приказки, никому не се подмазват и когато рекат да изобличат, не се стесняват, а карат направо. Но сега той нямаше желание да изобличава, а само да подпита за това-онова и да разбере истината, която го мъчеше.

— Каква е работата, побратиме, не знам, но май че пак си я оцапал…

Бившият стражар с усилие разтвори отеклите си от пиянство очи и изръмжа:

— И ти ли ще ме съдиш?

— Хич барем не мисля това. Но ти сам си търсиш белята, щом не претегляш приказките си…

Стражарят не му даде да продължи. Той за миг се окопити и с размекнат глас продума:

— Изволниха ме! Що да сторя сегичка, като съм гол като пушка? Кажи, де!

— Да си дошъл на времето при мене, може би щях да те върна от лошия път, по който тръгна. На приятел е хубаво да помогнеш… но на добър приятел. А ти… биваше ли да се отпущаш така?…

Пантю стаи една дълбока въздишка и полугласно отвърна:

— Загубен съм, загубен! Там е бил някой си… писарят ще каже… когито Бричката падна. Аз не съм крив…

Дългунестият, потиснал огъня на омразата в гърдите си, сипкаво произнесе:

— Брей, побратиме, отиваш по дяволите с тоя език! Допитай се първо до ближния, преди да се заканваш и плашиш. Защото в края на краищата пак ти ще обереш каймака!

На Пантю се струваше, че никой досега не беше говорил така сърдечно с него. И като изслуша думите на Ване, веднага изпита горещо желание да се изповяда. Наивността му бе трогателна. Но той не знаеше скритите намерения на съседа си.

— Ване, бъди ми като брат и ми дай акъл…

— Друг път — прекъсна го дългунестият. — Нека помисля и тогава ще давам акъл. А сега си върви, да не ядеш калая от Василка. Пак ще спиш май навънка.

Той му напомняше за странния ред, въведен от жена му в къщи. Понякога — било зиме или лете, — когато той се връщаше дома пиян, Василка го заключваше на двора и не му позволяваше да спи в къщи. А вземеше ли той да моли или псува, жената открехваше прозорчето, плисваше го с вода от чугунената кана и му се плезеше зад нечистото стъкло.

Пантю си тръгна мълчаливо, като се опираше с разперени пръсти за зидовете и дъсчените стобори по пътя.

Дългунестият плю след него и го проследи с поглед до минутата на неговото изчезване зад мостчето на воденичния яз. Главата му бучеше, устните бяха пресъхнали, а пестниците му трепереха неудържимо. Нещо неизпитвано досега ставаше с Дядо Ване.

Скоро след това във вечерната тишина се понесе висока глъчка. Пантю се караше с Василка. А щом крясъците на двамата стихнаха, обади се дълга и проточена пиянска песен. Песента ту политаше високо, ту често замираше, късайки се на дрезгави звуци, или напълно заглъхваше във вечерния покой. Но не минаваше много, когато отново се възземаше — разсипана и нестройна като жабешко крякане. И така — до късна полунощ.