Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (101)

Калитко — горски дух

От минутата на своето пробуждане овчарчето — ни живо ни мъртво — се срасна за земята. Но то бе вече преживяло много опасности и реши, че единственото спасение е търпението. „Кротувай, кротувай и пак кротувай“ — рече си то на ума и бързо свикна с обстановката. И не пропусна нито едно движение у близкия противник.

Прехвърли полунощ, а никой не идеше да подири секретния пост. Войсковите началници бяха гости на лесничея от общинското лесничейство, където през деня бяха изнесли пиене, и сега се веселяха. Те бяха уверени, че няма от кого да се боят: отредът беше изчезнал от близките планини, не ги безпокоеше. А овчарчето не им създаваше големи грижи: смятаха, че то е почти в ръцете им, като се канеха едва на утрото да тръгнат да го ловят, ако през нощта само не попадне в клопката на секретните.

В същото време отредът в пълен боен ред се движеше назад и се намираше вече на половин ден път от старите биваци.

Калитко ненадейно се усети обезоръжен от страна на врага: миризмата на препечен войнишки хляб и тежката маслена миризма на кашкавал го направиха да се забрави и той затвори очи, за да не гледа. Но не му достигаше воля да се удържи и пак погледна, и пак му потекоха слюнките. Тогава Калитко си рече: „Човек да не съм, ако не му взема кашкавала и хляба!“

Но как щеше да стори това? От разговора на момчетата той узна, че са излезли тук не на разходка, а заради неговата кожа; че го търсят под дърво и камък. Той научи, че те разчитат на неговото залавяне, за да получат домашна отпуска, и още, че вред из гората са разположени и други тайни постове. Значи, при пръв опит да изпълни решението си, той би се изложил на смъртна опасност. Кой би му помогнал след това?

Не можеше да има по-голямо безумие и дързост, не! Но… „Безумството и храбростта са брат и сестра.“

Изпърво той разчиташе войниците да заспят. Заспали хора могат лесно и безнаказано да се ограбят. Опитът с горските от пъстровското лесничейство му вдъхваше надежда. Но ето, че двамата захъркаха, а момчето с буцата, оставено да пази, бдеше. Тогава?

Тогава Калитко — като си спомни отначало докрай разговора им — реши, че голобрадото е съвсем простичко, пропито от глава до пети с някакви въображаеми страхове — гробища, призраци и духове — и намисли да се възползува от слабостта на суеверното му сърце. „Да, това ми остава — помисли повторно овчарчето. — Ще го сторя! Ако сполуча — добре; ударя ли на камък — дай, боже, крака за бягане!“

Той бе вече добре отпочинал. Можеше да разчита на краката си. Снагата му се бе схванала от нощния хлад и момчето лекичко раздвижи плещи, за да се стопли и да опита бива ли го за сериозна работа. Биваше го. Но пак се позабави около две минути, за да обмисли. Сякаш искаше да провери верността на Зеленковите думи: че с всяка изминала минута човешката мисъл става по-пълна и богата. След това разтърси глава и си рече: „Докога ще мисля? И защо да мисля? Аз всякога съм действувал — и като ученик, и като овчар, и като партизанин — и сега пак трябва да действувам. А което е писано — мислиш, не мислиш, — няма да се размине.“

„Ами майка ти, майка ти? — пошепна му някакъв вътрешен глас. — Ти видя ли майка си, допита ли се до нея? И какво ще стане с бедната работничка от фабрика «Морунов», когато тебе няма да те има на света? Ти, изглежда, не мислиш за нея, мислиш само за себе си — пфу! — откога стана такъв егоист?“

„Мале, мале, прощавай, ако те не видя повече! Ще скоча в огъня, па какъвто ми е късметя, и работата ще се оправи!“

Той се задъха. Нервите му бяха напрегнати до крайност… Предишната му пъргавост и ловкост се възвърнаха. Тези качества, вярваше той, и този път няма да му изменят и ще му помогнат в неизбежното изпитание.

Бомбата лежеше край бедрото му цяла-целеничка. Той отвинти капачката й, готов да пристъпи към действие. И направи опит да стане, но бързо се спря и заобмисля отново възможностите за успех или несполука. Калитко не беше от ония момчета, дето слепешката се хвърлят в огъня.

Наистина всичко това, което той кроеше, бе почти изпълнимо и възможно. Но човек ще сбърка, ако помисли, че момчето се хвърляше в неизвестността поради суетност или безстрашие. Не, овчарчето страшно се боеше и трепереше като листо. И преди да направи първата стъпка, главната причина не беше суетата, а слепият животински инстинкт: нуждата да яде! Все пак и това не помогна, за да се реши. И щеше да се откаже в последния миг. Но изведнъж в съзнанието му изникна представата за нещо по-силно и неудържимо, което даде нов тласък на безумието му: в Сухата пещера го чака и умира от гладна смърт Горица… И Калитко напрани това, което бе длъжен да направи според думите на Горица: „Сега ти си бащата, погрижи се да принесеш!…“ Всичко последвало стана с някакво сляпо, замъглено съзнание за опасността, на която се излагаше.

Изпърво той изпита странно усещане, като че ли се движи по изопнато въже над неизмеримо дълбока бездна. А онова което дойде отсетне, трудно може да се помисли дори. То дойде в пристъпа на страшно отчаяние пред безизходността, което бе близко до пълно умопомрачение.

Калитко се измъкна от храстите и запълзя зад гърба на войника, който бе привършил закуската си. Торбичката му бе преметната през рамо.

Стигна до него, изправи се над главата му и зашепна с нисък, разтреперан глас; зашепна като упоен от някаква чудотворна билка, която разпалваше кръвта и даваше крила на куража му:

— Тук аз съм горски дух! — рече той. — И моите другари… духове… погледни дулата на шмайзерите им и ще разбереш!…

Войникът трепна. Той само изви глава през рамо и сякаш се парализира и онемя, без да издаде звук. Само буцата под веждата потрепваше, потрепваше. Погледът му се изцъкли, пълен с неизмерим ужас. В страха си той виждаше вече как от храстите под грамадните скали околовръст го гледат неизброими цеви, готови да открият стрелба.

— Само ако мръднеш! Само ако мръднеш! — говореше като в несвяст партизанчето.

Но Рашко не мърдаше. Долната му устна увисна и затрепера неудържимо: той правеше усилие да продума, но чувствуваше челюстта си като скована.

— Обадиш ли се, убит си на място! — допълни „горският дух“ — гладният Калитко, като поднесе бомбата под носа на изплашеното до смърт селянче.

Редом с това той присегна, преметна торбената каишка през главата му и бързо я прокара около врата си. Сетне му заповяда да легне по очи. Войникът мигновено изпълни заповедта.

Калитко гърбом заотстъпва, като държеше очи на четири. Пушката му лежеше край големия храст. Той я грабна и тръгна с чести лъкатушения из тъмната гора.

Изминаха две минути, а Рашко още не дохождаше на себе си. Измина още малко. Едва тогава той протегна крак и зарита другарите си…