Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (150)

На село

— Дойде време да не се заседяваме повече на едно място. Моментът е назрял, работа ни чака и от нас се искат решителни дела. Ще тръгнем по акции и ще позабравим другарката Горица. А през това време всичко може да се случи с нас. Така. Затуй ще й занесеш и оставиш малко пари, от които тя изпитва несъмнена нужда. А когато напълно оздравее, тогава ще я върнем в отреда.

Така говореше, между другото, Червенокосия на Калитко.

— Ти вече разбра къде трябва да я търсиш. Не бързай. Давам ти срок два дни. Това не е малко. Ще успееш да се справиш със задачата.

Командирът заповядваше да не бърза. Но Калитко си налагаше търпение навред другаде и само когато ставаше въпрос за Горица, всяко негово търпение губеше три четвърти от силата си. Тогава кръвта на момчето пламваше в неизразим копнеж и искаше по-скоро да види ранената другарка. След патилата в Сухата пещера с всеки изминат ден нейният образ ставаше все по-близък на сърцето му, близък като на родна сестра.

Между два тънки бряста с корони от гъсти листа по върховете той се спря и ослуша. Тук някъде трябваше да дири връзка със стария пазач на общинските бикове — нейния укривател. Калитко се сви между два реда бобови лозини и издаде някакъв звук, приличен на грозния плач на полунощна сова. Никой не му отговори. Наблизо залаяха кучета. Самотна птица изпляска с крила над главата му, откъсна се от шумата на едина бряст и полетя в тъмнината. Калитко отново повтори сигнала. Най-сетне една неясна сянка израсна между фасулевите гнезда и като се озърташе, предпазливо се запъти натам, откъдето идеше тайнственият звук.

— Ти ли си? — попита глухо ятакът, след като размениха паролата.

— Аз, дядо бикар.

— Много рано! Що бързаш? Ама пак добре си дошел.

— Аз дойдох за нея и не бива да се мая, дядо.

Бикарят го хвана за ръка и го поведе след себе си. Излязоха при брега на реката. Старият се откъсна от малкия и тръгна да предупреди своите.

Калитко, свит на дъното на речното корито, провери пистолета и бомбите около кръста си. Всичко си беше на мястото.

Изтече сякаш цял час, а селянинът не се вестяваше. Калитко полегна зад един камък, като не сваляше очи от брега, над който горяха и трепкаха като живи детски очи няколко ярки звезди. По едно време изостреният му слух долови тих говор и бавни стъпки. По пътя минаха неколцина селяни, които шепотом разговаряха и сякаш никак не бързаха за мястото, където отиваха. Тъмните им фигури бавно се изгубиха.

Старецът дойде. Двамата се потътриха по коритото на реката, като бикарят често го сграбчваше с пръсти за рамото. Не му позволяваше да бърза.

— Страшно ли е в село, дядо?

— Не е баш страшно: някои от вашите момчета се били забъркали из просека и нашенци отидоха да ги гонят.

„Значи страшно“ — помисли си овчарчето.

Когато отново полазиха по стръмния бряг, пред Калитко се показаха няколко купни сено, напластени посред обширен двор с ограда от слънчогледови стебла. Между купните личаха редки дървета. Насън изплашени кокошки късичко покрякваха между клоните.

Пред дълга схлупена къща ги посрещна престаряла бабичка с разпилени по челото и бузите бели коси. Преди да изчезне обратно в мрака на нощта, бикарят рече:

— Бабо, по-скоро ми го връщай! Хич не бива да се маят.

— Бива — отговори старата и като прегърна малкия, целуна го по бузата и добави: — Ти ли си, гълъбе?

Двамата минаха през някакво мазе и продължиха да вървят по-дълбоко под ниския таван, който опираше почти до главите им. Сетне тя махна една каца, отстрани втора и се изкачиха по малка стълбичка от три дървени стъпала. Бабичката внезапно откри една окъсана рогозка, окачена за два черни гвоздея на стената и рече:

— Влявай, синко.

Калитко изведнъж се намери в скривалището на ранената. Бабичката отново намести рогозката и каците. Върна се назад и отиде да оглежда след стареца, който се въртеше около купните сред двора.