Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (166)

На Орлов връх е спокойно

Тази заран на Орлов връх полегна тънък пласт сребърна слана. Взе да застудява. Есента наближаваше. Пронизващ ветрец, изпълнен с тежката миризма на горчиви треви, повяваше по билото на планината. Листата на лещаците и широколистните дървета взеха да жълтеят. Плодовете на шипките долу сред припеците привличаха погледа със своите яркочервени багри.

Калитко навлече пуловера с петолъчната звезда. Досега той се стесняваше да стори това, въпреки настояванията на Горица.

— Да не си го крал? Защо се срамуваш?…

Горица се беше завърнала от село. Тя дойде една заран на кон, придружена от двете девойки, които й правеха компания в мрачното подземийце, служещо за скривалище.

Калитко с радостно сърце посрещна другарката, но външно не прояви чувствата си, боеше се от другарите. Собствено той се боеше от Агапи и не желаеше да тръгнат приказки за тях двамата и да й създаде излишни главоболия. Затуй дълго отказваше да облече пуловера, но най-сетне послушно се подчини на волята й.

Гимназистката беше почти оздравяла и ходеше свободно, без тояжката си, с която се раздели още щом скочи от коня. Но бледината на лицето й не беше съвсем изчезнала и придаваше някаква неуловима прозрачност на кожата й.

Агапи наистина се беше раздрънкал за скритите чувства на другаря си, който не бе имал нищо скрито от Трътлето. При все това със своята простодушна природа той беше забравил за това и не остави на мира Горица, докато не се подновиха уроците по четене и писане.

Между това връзката с лесничейските беше установена и двете партизански части взеха да си помагат, когато беше необходимо. После всичко си тръгна по старому, като нападенията се редуваха и тук, и там — далече зад пределите на ягодовското корито.

Неочаквано в душата на овчарчето настъпи някакъв прелом. То взе да страни от всички, с изключение на гимназистката. Забелязваше се, че придобиваше навика да се уединява. Самотно прекарваше по-голямата част на деня, когато не му предстояха никакви задачи. Сядаше нейде между скалите над потока и дълго се взираше към прохода на коритото, с надеждата да зърне устремения оттам влак. Едно неизразимо желание — да пътува далече, далече, да опознае чужди страни и нови хора всекичасно обземаше сърцето му и разпалваше кръвта му.

Промяната, настъпила в него, озадачаваше всички, тъй като го знаеха какъв беше преди и каква весела атмосфера на непринудени закачки и смях създаваше той и развличаше другарите. Но въпреки нееднократните опити на партизаните, никой не можа да узнае какво го мъчи. Дори и на Горица овчарчето не поверяваше нищичко.

Бригадният командир, който отново бе поел командуването, взе да се безпокои за поведението му. Веднъж той изпрати Зеленко при Калитко, като се надяваше, че момчето ще се отпусне пред стария войник и ще му каже болката си.

Но и Зеленко има̀ успех в задачата си толкова, колкото и другите, макар дълго да го разпитва.

По едно време той каза:

— Изслушай ме добре, чичин! Краят наближава! Какво си играеш ти? Утре други ден Червената армия ще бъде в пределите на нашето любезно отечество. И ние — да не мислиш, че съм дошел тук за тоя, дето духа? — ще бъдем причислени към нейните редове. А там, чичин, стават чудеса ама какво разбираш аслъ ти! Бригадният ще подаде докладна записка и ще моли за някои другари да получат офицерски чин. Ти мене слушай! И за тебе ще изкрънкаме една звездичка. Но първо ще те пратят да следваш Съветска военна академия. Повярвай — в Червената армия стават такива чудеса. Там не придирват за дипломи и университетски печати, а искат мозък! Да-а, мозък! — Чичин го чукна по темето. — А ти имаш мозък. Аз познавам хората — ти мене слушай. Аз не съм някакъв си дипломиран политик, за да те лъжа, а човек!

Това бяха едни и същи мисли, придружени с безброй възклицания и възгласи, които малко дотягаха на овчарчето. Но Калитко се правеше, че не чува и не отвърна нито думичка.

Зеленко отново се прехласна, като го блъскаше по рамото.

— Що блъскаш? Да не съм те настъпил по мазола? — отегчено рече момчето и стана на крака.

— Къде? Чакай да се разберем!

— Махни се и ме остави!

Зеленко го последва навътре в гората, без да слуша възраженията му.

— Не ме баламосвай, Чичин, а си гледай казана с чорбата.

— Не, няма да те оставя да бягаш от късмета си, щом си бил толкова зелен… просто да не повярваш!

Калитко се поспря и замислено произнесе:

— Хубаво приказваш, Чичин, ама кой ще остане жив… ти не правиш тая сметка!

Като каза това с потиснат глас, Калитко му обърна гръб и бързо сви зад гъстата мрежа от къпинак и лешникови храсти. Зеленко се върна в палатката и доложи:

— Другарю бригаден командир, на Орлов връх всичко е спокойно. Момчето е нещо неразположено, но с кого не се случват тия работи. Дайте му някоя важна задача и ще видите как изведнъж ще се опери!…