Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (128)

Бялото конче

Отредът, запътен в дълга неправилна редица, се виеше като змия по лъкатушните горски пътеки. Напред вървяха разузнавачите. Пушки и шмайзери, притегнати под мишците, бяха готови за бой. Най-сетне веригата излезе от гънките на планината. Командирът заповяда четниците да залегнат сред храстите — между гората и синура, зад който започваше пъстровското поле, покрито с тучно-разлистени царевици и слънчогледи, натежали от плод.

През бинокъла ясно се очертаваше селото, над което се виеше бронзов прахоляк. Слънцето току-що залязваше и дебелата сянка на планината пълзеше все по-нататък към мъгливия хоризонт.

Навред беше тихо. Не се виждаше жива душа. Селяните се бяха прибрали с кокошките. Около притихналите къщурки в окрайнината на селото цареше мъртво запустение.

Командирът се придвижи напред, полази през царевиците, застана на колене и пак сложи бинокъла на очите си. Малко по-долу, под краката му, царевиците се прорязваха от тиха рекичка с дълбоко каменисто корито. Водите леко бълбуникаха в привечерния здрач.

Задачите на всяка група бяха отново уточнени. Селото щеше да бъде нападнато и блокирано от три страни, като се обхванат в железен пръстен всички негови изходни посоки, за да не може никой народен враг да избяга от тежката, но справедлива присъда на народните въстаници…

През това време Калитко нито за минута не се откъсваше от Червенокосия и вървеше като сянка подир него. По едно време той помоли за бинокъла. Командирът му го даде, за да хвърли и той един поглед напред и да се „произнесе“ за положението, в което се намираше отредът.

— Пусто — чиста работа! Людете сякаш са измрели — установи той.

Старият пъстровчанин се докосна до рамото на командира и като протегна ръка, промълви:

— Е-е къде е могилката, досам орехчето по средата, а наляво е моята нивичка.

Командирът отговори, че местността му е позната, но не е сигурен къде ще бъдат разположени днес секретните постове. Затуй той реши нападението да стане веднага, преди тези постове да бъдат пръснати по местата им.

Последните нареждания командирът даде само с поглед, като се обърна към Горан и Мануш. Но в същия миг Калитко свали стъкълцата от очите си и подплашено изстена:

— Другарю командир, един препуска насам! Лоша работа!…

За миг очите на всички се устремиха нататък, накъдето сочеше овчарчето.

Пътят, който извеждаше от селото, се раздвояваше при самата гора. Единият му ръкав минаваше покрай брега на рекичката, а другият се сливаше с Тънкото пътче, през което дядо Тарас беше превел отреда. По първия широк път откъм Пъстрово се показа някаква сянка, която лудо подскачаше из въздуха. Червенокосия грабна и насочи далекогледа към странната сянка.

— Конник! Угадали са отреда! — прошепна някой в грозно смълчаната тишина.

Сърцата биеха лудо, до пръсване.

— Спокойствие! Без паника! Гората е близо, не забравяйте! — промълви Червенокосия, като не изпущаше бинокъла от очите си.

Конникът отсреща се носеше лудо на своето бяло конче. Под краката на животното излитаха пръски вода от локвите по пътя, останали след проливния дъжд.

Ездачът беше заграбил с една ръка юздите на коня, а между пръстите на другата, която подскачаше високо във въздуха, се бялкаше някаква хартийка. Той носеше вишнева салтамарка, гащите му бяха от същия цвят и по всичко изглеждаше, че не е тъдявашен жител. Можеше да се допусне безпогрешно, че някаква неотложна нужда го гонеше като вихър; полата на сивото му палто, което беше навлякъл върху салтамарката, се беше запретнала отзад и летеше наравно с главата му.

Червенокосия бутна с лакът дядо Тарас, като му подаваше далекогледа. Но старият, злобно настръхнал и с вперен поглед в далечината, не усети това побутване. Той цял трепереше: дебелите му пръсти заиграха и се потегнаха в твърди главини.

— Мекере! — избоботи под мустак коларят, изведнаж разпознал приближаващата се фигурка на ездача.

— Лягай долу, човече! — забелязаха му.

Но дядо Тарас, забравен в страшно възбуждение, сякаш не чуваше. Разблъска с лакти четниците, които го дърпаха за пояса отзад, и извика:

— Той! Лисика! Сега ще го изям!…

Само това изрече в отговор той и погледна командира, който веднага му даде знак да млъкне. Коларят нямаше какво да прави и се сви като спукан мях.

Ездачът неспирно пришпорваше коня си. Бялата хартийка между пръстите му току потрепваше.

Той вече кривна по Тънкото пътче и скоро щеше да се изгуби от погледа и да потъне в пазвите на гората. Но стана нещо съвсем неочаквано.

Калитко, който малко преди това беше изтичал с другари да пресрещне конника, внезапно изскочи от храстите край пътя и се метна като стрела срещу коня. Той пипна здраво юздата така, че от напрежение цялото му лице се наля с кръв.

Конят с един замах дръпна глава, като искаше да се освободи от нахалното момче, което бе попречило на лудия му бяг, ала напразно! Той пръхна ядосано, из устата му изпръснаха парцали жълтеникава пяна върху главата на партизанчето. Сетне се изправи на задните си крака, като повлече момчето три боя нависоко. Около две секунди Калитко остана да виси между небето и земята, като с една ръка стискаше юздата, а другата бе заета с карабината му.

— Де-е-е, конче! И с тебе ли ще се караме? — извика той, предоволен от умело пресметнатия си скок.

В същото време ездачът се свлече от голия гръб на животното и тупна в локвата под копитата му. Той остана да лежи възнак, с разперени крайници, като примрял и загубил съзнание. Но това трая само един кратък миг: като мислеше, че има работа само с овчарчето, конникът бърже натъпка хартийката в пояса си, рипна на крака и търти да бяга. Ала нямаше къде да отиде: Агапиевата карабина изведнаж му прегради пътя. Лисика падна на колене и протегна на възбог двете си ръце.