Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (54)

Пясък по прозореца

Нощта бе тъмна и ветровита, небето — беззвездно. Яростна буря вилнееше навън, брулейки натежалите от плод дървета. Ябълковите клони се кършеха с трясък. Липата се блъскаше шумно в прозореца.

Нещо изшопуртя. Стъклото на прозореца издрънча като от водна струя, внезапно ливнала от тъмните небеса. Писарят скочи бос от леглото. Пристъпи, отметна черната хартия и леко дръпна рамката на прозореца. Провеси глава в мрака. Някой потайно помахваше под липата.

— Кой е? — недоволно попита той.

— Сляз, сляз — понесе се шепот отдолу. Савата позна Кула и подвикна:

— Иди си! Излагаш ме! Чуваш ли как?

— Сляз! Няма да те изям — настояваше късният посетител, тайно прехвърлил оградата на дома.

Работничката Кула бе омотала главата си с дебел шал. Дребното й личице, изпито и бледо от редица душевни изпитания, се подаваше със святкащи като на невестулка очи.

— Казвай — изведнъж настръхна тя, — убит ли е моя Калитко?

Страните й се обляха в сълзи. Прегъна колена, скупчи се до корена на липата и закърши ръце. Риданията й напомняха виенето на вятъра.

— Ходѝ си! Така не може да се кара повече. Хората ще помислят бозна що! — сърдеше се Савата. — И с право ще помислят.

— Ти знаеш работата…

— За майка като тебе вратата ми е заключена с девет ключа. Дигай се!

— Кажи ми правичката. Людете са го видели от вагона… паднал на железата… с продупчена глава! По челото — кръв! Ти знаеш, Петел.

— Зная — не зная, няма да ти стане по-топло. Момчето ти е партизанин. Гощавка не го е чакала…

Писарят повиши глас. Околната дълбока тишина му всяваше страх: може би наблизо наднича някое предателско око. Малко народ спеше спокойно през тези нощи, изпълнени със страх и ужас; душите на хората се мятаха като самата буря. Съмнението го караше престорено да крещи:

— Не се ли вразумиш, ще викам караула. Лошо те чака!

Кула се разврещя:

— А тебе какво те чака? Бесилка! Да не смяташ да измолиш прошка? Всичко ти бърникаш и на въжето ще увиснеш. Самичка ще насапунисам това въже, обичка да ти е!

— Сапунисвай. Това е подирна работа. А сега — вземай се, дигай се и да те няма! Отивам право при кмета да те обадя, дето се заканваш.

Кула си тръгна с клетви на уста. Вървеше, промушваше се през хорските дворища, през разкованите стобори и току проплакваше:

— Петела ще ми изяде момчето! Петала ще ни умори, добри хора!

Савата замислено застана по средата на стаята. Сърцето го приболяваше. Никой още не бе му казал какво е станало с момчето. На всяка цена той трябваше да узнае, но отложи за заранта. А сега, след разправията, в душата му се надигна пресметлива яснота и опомняне. Облече се набързо и изтича на мегдана.

Зад спуснатите зелени завеси на Пухлевата кръчма светеше. Макар да имаше полицейски час, известно число приближени хора на властта нарушаваха тая наредба и пиеха до късно. И сега вътре пиеха и пееха като на умряло. Пияните гласове ту се проточваха дрезгаво и продрано, ту заглъхваха и мънкаха като заспали. Отвън на чамовата пейка с пушки между колената седеше двойка от патрула.

— Ти ли си, писаре? — надникна в мрака сънливо лице с дълги фитилести коси под измачкан каскет.

— Кметът ли пее? — попита Савата.

— Свещеника, Бричката и двамата жандари.

— Не ми трябват. Питам за кмета.

— Галиба кмета лежи на пейката в градината.

Писарят пресече площада. Бурята беше отмивала. Облаците се премятаха ниско над покривите. Не се виждаше никаква друга светлинка из селото.

— Кмете! — прошепна Савата, като влезе в градинката.

Никой не му отговори.

Птиците, сгушени в гнездата си под перваза на читалищната стряха, сънно попискваха. Сетне глуха въздишка се понесе отблизо. Кметът, пиян, лежеше върху една от пейките.

По провисналата му долна устна се процеждаше тънка слюнчена следа. Писарят го дръпна за ръкава:

— Хей, — млад човек! Ще простинеш, чуваш ли как?

Кметът замърмори нещо неразбрано. Краката му опираха на земята. Той се прозина шумно и разтърка очи. После попита:

— Спокойно ли е?

— Спокойно е навред. Нищо опасно. Според съобщението на велевското комендантство, свършено е вече с шумкарите. Почти са унищожени.

Писарят злобно се пошегува. Кметът напрегна поглед и метна в лицето му:

— Лъжат! — и удари крак о пейката. — Ще ги унищожим на куково лято!

— Кула беше дома — избърза Савата и взе да му разказва случката. — Така не може да се кара повече…

— Да се набие! — отвърна кметът, без да слуша.

Писарят почака, докато той напълно се пробуди.

Между това пресмяташе с какво още да го залъже, за да измие ръцете си. Да не остави у него нито сянка от съмнение.

Кметът се помъчи да стане, но отново падна назад. Той беше толкова просмукан от изпития алкохол, че краката му се подгъваха като тръстикови пръчки. Блъсна се о пейката и тупна върху засипаната с пясък земя.

— Отровен съм — смънка той.

— Ходѝ да спиш — рече писарят.

— Дръж и водѝ!

Савата го тътреше отежнял като труп. Дългото връхно палто на гърба му се преплиташе в краката му. Кметът се накланяше ту напред, ту падаше върху гърдите на придружника си и просто го задушаваше. След това се посъвзе и почна да вика:

— Дядо Ване е ятак! Заповядах обиск.

— Млъкни, кмете. Приказват ли се тия неща високо?

— Право, Петел… ти си разбран… подръпвай ме знаеш…

По това време неговите близки му гостуваха. Боса и разтревожена, майка му изтича по стълбището, взе го от ръцете на Савата и го придърпа в стаята.

— Бате, пак ли си цъфнал? — обади се от леглото в дъното малката му сестричка.

Отговор не се чу. Писарят затропа обратно по дъсчените стъпала. Излезе на площада и се втурна из тъмните улички, като си повтаряше думите на Дядо Ване: „Хич да не носят, казвам ти, ще сбъркаш!…“

Трябваше да се пресекат подозренията на кмета.