Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (74)

Бомбата

Горският шубрак пращеше под тежките ботуши. Стъпките приближаваха. Двамата партизани, смъртно изплашени, се вкопчиха един в друг и се притискаха до задушаване.

Първа Горица се отскубна. Овладя се за миг и бързо зашепна:

— Кураж! Не губи надежда, ако ти е мил живота! Грабвай раницата и всичко останало! Бърже, горе, след мене!…

Калитко се развъртя. За по-малко от минута всички неща бяха притулени в храсталаците над пещерата. Девойката бе припълзяла вече тук. Бодливите пълзящи растения изпободоха ръцете и гърдите й, одраха едната й буза, но тя не усещаше нито болка, нито кръвта. И всичко ставаше по нейните съобразителни и хладни забележки:

— Огледай още веднаж, да не си забравил нещо! — шептеше тя, подала глава през обраслата тераска. — Заглади с вършина следите! Огледай се! Предпазливо!

С потно от страх и напрежение лице Калитко механически изпълняваше всичко. Пясъкът беше загладен. Сетне се изкачи на камъка и припълзя при ранената. Прилепнали до скалата, те бяха вече невидими.

— Дай бомбата!

Калитко се подчини. Горица отвъртя капачката.

— Сбогом, другарче! — почти без глас промълви тя и обгърна шията му. — Дойде му времето… нека се простим!

Партизанката го целуна по устата. А той — изгубил ума и дума — я гледаше втрещено, без да мигне, забравен и с изплашени очи. Устните му побеляха и затрепераха неудържимо.

Сънуваше ли той? Или другарката се шегуваше и развличаше, както обичат да се развличат по-големите с децата? Но като се опомни и разбра истината, веднага помисли: „Последен час ли е дошъл за нас? Мигар ние ще умрем и пак слънцето ще грее така ярко, птичките ще пеят както сега, катеричките ще летят като стрели от клон на клон, природата ще зеленее, въздухът ще се изпълва с миризмата на горски цветя и борова смола и вятърът ще развява клонките на брезичката. Възможно ли е това?“

У него живееше чувството, че никога няма да загине в гората. Той не бе сънувал лош сън: никакво куче не бе го захапало, нито бяха потекли черни кърви.

„Сънища и кучета — това са глупости“ — реши овчарчето. Но трябваше ли да се оставят да бъдат изловени като слепи мишки? Защо е тази пушка, защо е тази бомба? И мигар не бяха все още пълни със сили да се борят?

Думата „бомба“ той произнесе почти гласно. Горица ясно дочу това.

— Да, бомбата… Не бива да се плашиш. То ще бъде само един миг — подзе девойката и сложи бухалката в скут. — Притисни се до мен… Аз ще я възпламеня… и няма да усетим!…

На десетина крачки под тях пясъкът заскърца.

— Господин поручик, дупка! — чу се глас.

— Мушкай се вътре! Не питай! — заповяда Топора. Той вървеше последен в редиците на взвода.

Фелдфебелът, който идеше по тясната пътека над потока, пръв се втурна към входа на пещерата. След него хукнаха и други. Малката ивица земя около пещерата се отрупа с блестящи на слънцето стоманени каски. Един подаде предпазливо глава, надникна в тъмния отвор и рече:

— Има нещо, господин фелдфебел!

Фелфебелът издърпа от ръцете му въжето, с което бе овързан Витко. Сетне, като ритна грубо пленника, викна:

— Влизай!

Витко политна напред и изчезна в пещерата. Въжето тъкмо достигаше до дъното.

Тя беше празна.

Задърпаха обратно като из кладенец въжето. Партизанинът се подаде гърбом от пещерата.

— Е-е-е? — попита фелдфебелът.

Витко поклати глава: нищо няма!

— Скъп си на приказки! — изрева един и с всичка сила стовари юмрук по вратна му.

Фелдфебелът обърна глава назад и подири с очи, началника си, сякаш чакаше нова заповед; но поручикът не се виждаше.

Тогава той пристъпи, постави цевта на шмайзера в отвора на пещерата и даде редица изстрели. Земята се затресе. Ехото прокънтя от разните кътища на планината.

Преследвачите бяха наплашени и се бояха не по-малко от преследваните. Защото партизаните никак не им прощаваха. Затуй прибягваха до всевъзможни мерки, преди да се срещнат открито с нелегалните борци.

— Що седите, момчета! — подвикна фелдфебелът.

Войниците извлякоха островчето шума, а сетне и леглото.

— Гледай ти! — ококорено продума фелдфебелът, като се пулеше, оглеждайки шумата.

— Какво има? — попита Топора, като се яви внезапно зад гърба на групата.

— Лежали са, господин поручик, но кога ли е било? Шумата е суха.

На тях нито за миг не дойде мисълта да погледнат наоколо: шумата бе от прекършената ела. Но кой можеше да допусне, че на три километра от Врабец се крият партизани?

— Тук са спали разбойниците! — ядовито проскърца зъби Топора и допълни: — Огледай повторно!

Сметоха всичката шума и я изхвърлиха навън.

— Господин поручик, погледнете: косми от женски коси!

Един войник държеше между пръстите си няколко златисти косъма от Горицината коса и ги оглеждаше на слънцето.

— Хм! — изръмжа поручикът. — Отде-наде женски? Всички шумкари носят дълги коси. Как ще познаеш кой косъм е женски и кой мъжки? Да не си им бабувал?

Той бе груб и отвратителен, но войниците, за да му направят чест, високо се закискаха на плитката шега.

След това каза:

— Тази местност трябва често да се наблюдава.

Като се увери напълно в безопасността на пещерата и той проникна вътре. От фенерчето на гърдите му трепна снопче електрически лъчи и заигра по всички ъгли. Огледа хубаво. Сетне излезе и обхвана с поглед околността, дето лежаха отърколените камъни.

Останалите мълчеха. Облегнат на камъка, Витко гледаше в една точка към потока и не помръдваше. Той бе страшно отслабнал и тежко дишаше.

Повъртяха се още малко и Топора даде команда:

— Ходом марш!

Стъпките затупкаха нагоре по пътеката.

— Сто-ю! Сто-ю! Сто-ю! — обади се неизвестната птичка и млъкна. Ловните изчезнаха в тополовата горичка.

За миг всичко заглъхна и гората се смълча. Двамата партизани дълбоко поеха дъх. Тежкият като олово ужас се топеше полека-лека в гърдите им. Но те продължаваха да се гледат като онемели, искаха и не можеха да промълвят думичка. Сякаш през всичкото време бяха потънали в дълбока вода и всяко отваряне на устата би било смъртоносно за тях. Така им се струваше.

— Размина ни и тоя път! — рече Горица най-сетне, примижала и с ръка на сърцето.

Калитко бе обронил глава на рамо в нямо учудване.