Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (105)

По стъпките на Селим

Хладен вятър разклащаше върховете на дърветата. Дъждът бе спрял, небето се изясни. В дъждовните капки по листата заиграха леки светлинки, отразени от ярките звезди.

Тримата войници сметоха угасналите въглени на огъня, скупчиха се един до друг и дълго мълчаха, сънливо премигвайки.

Най-трудно за тях беше не това, да се открие и залови овчарчето, а по-скоро — да съумеят да мълчат и да потулят историята с изчезналата торбичка. Защото те бяха трима и всеки си мислеше: ако аз запазя тайната, никак не съм сигурен, че другарите ще мълчат. Особено Зеленко се боеше от младите си другари.

Той рече на Рашко:

— Аз, чичин, познавам човека. Може да съм от село като тебе, но съм малко по-отракан от вас. Значи, познавам войнишката тактика: войникът не може да мълчи; сърби го езика. Трябва да му вържеш устата, за да го спреш да се не похвали. Тъй ли е, момчета?

— Аз пък ще си туря катинар на джуките! — закле се момчето с буцата на челото.

— И ти ли, чичин?

— Земляк, иска ли питане! — обидено рече черноокото. — Коли ме, беси ме — ще си знам моето! Инак Топора ще ни изгори душиците!

— Не вярвам! — цъкна с език Зеленко и продължи. — Така се приказва само. Да не си знам стоката, друго е — щях да повярвам. Но ето що искам да ви кажа, братлета: да си признаем каквото било, но само наполовина: за торбичката — нито гък! А за кучето — оставете работата на мене. А?

Момчетата дружно завъртяха глави:

— Ти по̀ знаеш, чичин.

В същност самият Зеленко никак не бе сигурен в себе си и за да прояви другарство — да не го сметнат момчетата за издайник, — реши да бъде откровен:

— Не искам сетне „това-онова“ и да ми се сърдите. Разбрахме ли се?

Фелдфебелът дойде със своите придружвачи. Те бяха изквасени до колене от дъжда. Седнаха да починат. Фелдфебелът веднага попита:

— Тук ли се гърмя?

— Тъй вярно, господин фелдфебел! — отговори Чичин.

А Щом Зеленко отвореше уста да каже нещо, което другите не знаеха, никаква сила вече не можеше да го спре. И той разказа какво се бе случило.

Голобрадото страшно затрепера и замалко щеше да привлече вниманието на началника. Но хитрият приказливец замълча за торбичката. Рашко облекчено въздъхна. Сякаш цяла планина се смъкна от плещите му.

Фелдфебелът се обърна към своите придружвачи и каза:

— Нали ви рекох: хлапето е в ръцете ни! Само че трябва да пипате мъжката! Ще го хванем покрай стъпките на кучето. Където е кучето — там е и овчарчето. Само умната!…