Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (17)

Командирът говори

Червенокосия се върна по мръкнало. Поздрави четниците, уморено седна на края на един камък и отправи поглед към равнината, дето село Ягодово плуваше в розова мъгла. Кичурчетата коса леко потрепваха по набръчканото му чело. Калитко скришом го наблюдаваше и не можеше да му се нагледа.

Около него почнаха да се трупат партизани, идващи от различни страни. Предаваха му нещо на тих глас. Командирът ги слушаше и клатеше одобрително глава. Едновременно с това той даваше полугласно нареждания, като отбелязваше с молив в записната си книжка някакви геометрически знаци и фигурки вместо обикновени думи.

Калитко с радост би дал всичко на тоя свят да можеше да вникне в тайната на тия разговори. Но не му оставаше друго, освен да се догажда, че отредът се готви за нова акция.

Той чуваше само едно: „Другарю командир, другарю командир…“ и веднага схвана, че къдрокосият тук не беше „господин учителю“, нито нещо друго, а командир. Знаеше вече как да се обръща занапред към някогашния си учител.

Стъмни се. Рой звезди затрепкаха над гората. Между отвесните скали, на единия край на лагера, лумна партизански огън. Децата се навъртяха и протегнаха ръце към пламъка.

Къдравият слезе от камъка. Облегна се на него с гръб към ягодовската котловина и попита Черния, който мълчаливо стоеше край него:

— Другарю Мануш, нахраниха ли се момчетата?

— Да! — кимна глава Мануш.

— И новопристигналите?

— Да. И за тебе има, другарю.

— Не съм гладен. Свикай другарите при мене.

Иззад скалите заприиждаха партизаните. Полянката завчас се напълни с хора, някои с карабини, други с прикачени за поясите пистолети и бомби.

— И новите ли са тук?

— Тъй вярно! — обадиха се няколко гласа.

Калитко се извърна към овчарчетата. Тъкмо по това време трътлестото се оплакваше на Радуил:

— Лошо ме гонеше по пътя. Не ми даде да помириша торбичката си…

Калитко нервно стисна лактите им и рече полугласно:

— Ще говори! Командирът ще говори, слушайте!

— Слушайте! — като ехо прозвуча гласът на Червенокосия…

Децата се превърнаха на слух.

— Другари и другарки, и вие, новодошли другари! — подзе командирът. — Вам е известно, че не сме се събрали тук на веселба. Дъждът, неудобствата, опасностите и гладът, които търпим, показват, че ние сме поставени на големи изпитания.

Но въпреки това, като носим ясно в съзнанието си голямото значение и целта на нашата въстаническа борба, твърдо понасяме нелегалния живот в планината. Правим това, защото идеалът, който ни сплотява днес, вдъхнат ни от работническата партия, ни е по-скъп от всичко и гори сърцата ни по-силно от всякакъв огън. Докато днешните продажни управници се подчиняват на германските грабители; докато тикат народа към бездната, над която е надвиснала родината; докато не поставим кръст на позорното минало и докато не извоюваме желаната свобода за народа, ние няма да сложим оръжието и ще се борим на живот и смърт. Не искаме народът ни да бъде повече ограбван от понемчените господари, които залагат честта и благоденствието на страната за своя лична облага. Но за да бъде борбата ни по-смела и успешна, ние трябва да ходим и будим с думи и дела съзнанието на народа; да го просвещаваме за причините на неговата немотия и страдания, да му разясняваме нашата справедлива борба, за да има вяра в нас и да ни помага в нашето трудно дело. А там, където потрябва, да му помагаме и ние, да пречим на фашистите да го ограбват и оголват.

Думите падаха като освежителна роса върху душите на новопристигналите. Само Калитко и слушаше, и не слушаше. Той беше уверен в себе си и готов да изпълни всяка заповед на командира. Но сега го занимаваше повече шмайзерът, окачен на врата му.

„Да имаш такъв шмайзер е нещо добро и сигурно“ — мислеше си овчарчето, като често и тайно поглеждаше Гапи и Радуил да провери дали внимават в думите на командира. Но двете момчета, изопнати като струни, слушаха и също като своя другар честичко си помисляха: „Ех, да ми е този шмайзер сега!…“

Внезапно подухна студен планински ветрец. Къдравите коси на командира се разпиляха по челото му. Калитко веднага си представи една картина, която бе гледал на стената в учителската стая. Каква беше тя?… Да: един млад мъж, облегнат на някакъв си старинен зид — както сега командирът се бе облегнал на камъка, — стоеше разгърден и със смела усмивка на уста. Срещу него налита разярена тълпа, готова да го разкъса. А коравият мъж, леко открил гърди под дрипавата си риза, сякаш говореше: „Моето сърце принадлежи на народа, прободете го!“

Но това отвличане беше за миг. Калитко търсеше нещо действително, за което да се залови в мечтите си на партизанин. Изостави шмайзера и картината и веднага реши: „Един такъв бинокъл би ми свършил голяма работа!“

Командирът завърши:

— Така, другари! Партията иска от нас пълен ред и безусловно подчинение. Тя не допуща също никакво насилие върху мирни граждани освен тогава, когато те окажат съпротива или са явни фашисти, убийци и подпалвачи на пожари. Но работата пак ще отсъжда партизанският щаб! Самоволие ние не можем да търпим. За неподчинение ще разстрелвам дори и тогава, когато намеря брата си в числото на провинените. Който от вас е съгласен с така изложените наши задачи, ние го приветствуваме с добре дошъл; който е против, има време да помисли и сетне ще му дадем пътя.

Накрая трябва да ви съобщя и следното: ако между вас се намират хора, които идват да петнят името партизанин и да разстройват нашите редове като предатели, нека помнят — ние не прощаваме, — нашият куршум ще ги настигне, гдето и да се скрият!…

Партизаните се размърдаха. Новодошлите облекчено въздъхнаха. Те добре разбираха своето положение в отреда. Речта на Червенокосия обаче утвърди докрай решението им да се включат във въстаническата борба.

Командирът се отдалечи с помощника си и политическия комисар. Тръгнаха към чамовата маса под платнището, дето до късна нощ на тих глас разговаряха за нещо, което никой друг не биваше да знае.

Преди да отмине, той се обърна към една едра и снажна партизанка с думите:

— Дафина, да се намери за децата място за нощуване.

— Слушам, другарю командир — отвърна девойката.

— Аз да отида ли за вода, другарю командир? — изтърва неочаквано Агапи.

Сред партизаните избухна смях, но никой не му отговори.

Калитко рече:

— Глупчо, глупчо! Кому даваш ум? Командирът всичко разбира: той няма нужда от вода, а му трябват добри партизани!

— Дечица, елате с мене да ви приспя — обади се шеговито Дафина и ги поведе след себе си. Селим безшумно тръгна след малките момчета.

Отредът временно стануваше при тия скали. Имаше нейде дълбоко в планината друг потаен кът, дето партизаните прекараха зимата. Но никой не знаеше къде. Той беше нейде около Карталовите гнезда.

Четниците и четничките се пръснаха на разни страни. Само часовоите долу будно бдяха. При първия техен сигнал всички трябваше да заемат позиция зад скалите, в случай че ги застраши опасност от страна на полиция и войскари.