Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Мигача е погребан
Овчарчето с нетърпение очакваше да получи задача от командира. Колкото и тежка да бъдеше тя, то се наемаше да я изпълни. Тогава Дафина и Черния щяха да променят мнението си. По тази причина то често се увърташе около Червенокосия, но той сякаш не го забелязваше: ходеше замислен и мълчалив.
Радуил и Гапи сечаха дърва, чистеха боба. Тяхното място беше в кухнята и Мусата, като ги видеше да мият казана, казваше:
— Как сте, кашаварчета?
— Екстра! — Трътлестото засмяно показваше своите ситни зъби и допълваше: — Дордето ни зачислят пушки, тъй ще караме.
То изведнаж свикна с Дафина, не се отделяше от нея и с радост й помагаше, когато станеше нужда.
— Да донеса ли съчки, другарко?
— Намират се достатъчно, другарче.
— Ами лук? Да нарежа ли?
— Радуил свърши тази работа — заявяваше партизанката.
Сетне почваше да се шегува:
— Много услужливо момче си ти, Гапче. Не съм срещала второ като тебе.
Белязаното се червеше като божур. А Калитко, който не одобряваше неговото наивно държане, го изпиваше с поглед и му подмяташе:
— Кому разправях аз? Хората съдят за тебе по ума ти, че си лапнимуха, затова се подиграват.
Дългожеланият миг настъпи за Калитко. Веднаж командирът го викна и заповяда:
— Доведи ми твоята чобанска дружина!
Момчетата незабавно притърчаха. Строени в една редица, те се изтъпанчиха пред Червенокосия.
— Какво да ви правя? — обърна се той сериозно към тях.
— Ние сечем дърва, правим заслони, палим казана, работим здравата, другарю командир — плахо заяви Агапи, сякаш го смятаха провинен в нещо.
— Добре. Но има нещо по-важно. За да ви изпитам, трябва да ви възложа нещо по-сериозно. Но какво? Не ми стига ума, момчета.
Калитко се оживи и пламнал, продума:
— Другарю командир, заповядайте да ида в лесничейството…
— Точка по този въпрос!… — строго го пресече командирът.
Той беше се съветвал за тая работа с помощниците си, ала не бързаше.
— Друга ще ви бъде задачата — продължи командирът. — Тебе ще пратя в Ягодово да занесеш две писма. Едното за кмета, другото за господаря на Борис… — И посочи с глава Радуил.
— На Мигача? — попита Калитко.
Червенокосия отвърна сурово:
— Мигача е погребан. Радуил също. Отсега нататък той е Борис…
Калитко разбра. Партизаните си даваха нови имена, това му беше известно, и рече задъхан от вълнение:
— А на мене име, другарю командир?
— Ще има.
— Чудесно! Дайте писмата.
Още от село Калитко знаеше, че въстаниците пращаха писма до по-заможните селяни и властниците. От първите се искаше да подкрепят парично делото на партизаните, от вторите — да не измъчват населението, което има забягнали синове и близки в ягодовския отред.
И Калитко реши: „В едното писмо ще пиша да не гонят майка ми, нито майката на Агапи, иначе един ден ще отговарят.“
Така. И сърцето му радостно затуптя пред силата на партизаните.
На Гапи и Борис командирът щеше да възложи друго. Например единият да тръгне за Маслово, другият — другаде.
Но и това не се случи тъй бързо, както нетърпеливо очакваха овчарчетата. Калитко пак се заусуква, подсещайки с красноречиви погледи, командира, че е време вече да върши работа.
Между това с всеки изминат ден отредът растеше и ставаше все по-застрашителен — като здраво стиснат юмрук, насочен срещу властниците на много километри из ягодовското корито.