Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (19)

Мигача е погребан

Овчарчето с нетърпение очакваше да получи задача от командира. Колкото и тежка да бъдеше тя, то се наемаше да я изпълни. Тогава Дафина и Черния щяха да променят мнението си. По тази причина то често се увърташе около Червенокосия, но той сякаш не го забелязваше: ходеше замислен и мълчалив.

Радуил и Гапи сечаха дърва, чистеха боба. Тяхното място беше в кухнята и Мусата, като ги видеше да мият казана, казваше:

— Как сте, кашаварчета?

— Екстра! — Трътлестото засмяно показваше своите ситни зъби и допълваше: — Дордето ни зачислят пушки, тъй ще караме.

То изведнаж свикна с Дафина, не се отделяше от нея и с радост й помагаше, когато станеше нужда.

— Да донеса ли съчки, другарко?

— Намират се достатъчно, другарче.

— Ами лук? Да нарежа ли?

— Радуил свърши тази работа — заявяваше партизанката.

Сетне почваше да се шегува:

— Много услужливо момче си ти, Гапче. Не съм срещала второ като тебе.

Белязаното се червеше като божур. А Калитко, който не одобряваше неговото наивно държане, го изпиваше с поглед и му подмяташе:

— Кому разправях аз? Хората съдят за тебе по ума ти, че си лапнимуха, затова се подиграват.

Дългожеланият миг настъпи за Калитко. Веднаж командирът го викна и заповяда:

— Доведи ми твоята чобанска дружина!

Момчетата незабавно притърчаха. Строени в една редица, те се изтъпанчиха пред Червенокосия.

— Какво да ви правя? — обърна се той сериозно към тях.

— Ние сечем дърва, правим заслони, палим казана, работим здравата, другарю командир — плахо заяви Агапи, сякаш го смятаха провинен в нещо.

— Добре. Но има нещо по-важно. За да ви изпитам, трябва да ви възложа нещо по-сериозно. Но какво? Не ми стига ума, момчета.

Калитко се оживи и пламнал, продума:

— Другарю командир, заповядайте да ида в лесничейството…

— Точка по този въпрос!… — строго го пресече командирът.

Той беше се съветвал за тая работа с помощниците си, ала не бързаше.

— Друга ще ви бъде задачата — продължи командирът. — Тебе ще пратя в Ягодово да занесеш две писма. Едното за кмета, другото за господаря на Борис… — И посочи с глава Радуил.

— На Мигача? — попита Калитко.

Червенокосия отвърна сурово:

— Мигача е погребан. Радуил също. Отсега нататък той е Борис…

Калитко разбра. Партизаните си даваха нови имена, това му беше известно, и рече задъхан от вълнение:

— А на мене име, другарю командир?

— Ще има.

— Чудесно! Дайте писмата.

Още от село Калитко знаеше, че въстаниците пращаха писма до по-заможните селяни и властниците. От първите се искаше да подкрепят парично делото на партизаните, от вторите — да не измъчват населението, което има забягнали синове и близки в ягодовския отред.

И Калитко реши: „В едното писмо ще пиша да не гонят майка ми, нито майката на Агапи, иначе един ден ще отговарят.“

Така. И сърцето му радостно затуптя пред силата на партизаните.

На Гапи и Борис командирът щеше да възложи друго. Например единият да тръгне за Маслово, другият — другаде.

Но и това не се случи тъй бързо, както нетърпеливо очакваха овчарчетата. Калитко пак се заусуква, подсещайки с красноречиви погледи, командира, че е време вече да върши работа.

Между това с всеки изминат ден отредът растеше и ставаше все по-застрашителен — като здраво стиснат юмрук, насочен срещу властниците на много километри из ягодовското корито.