Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (117)

Нещо се мъти

Слънцето угасна зад засенчената отпред планина. Ягодовското корито потъна в хладен виолетов здрач, прошарен на места със сребриста пара, която излиташе на кълбета от незакаптираните минерални извори, пръснати из околността. Високо в небето се стрелкаха лястовички. Обагрени алено от последните вечерни зари, белите им коремчета трепкаха като звезди. Работниците по полето и градините изправиха наболели от труд снаги. Кърската работа беше привършена. Жените, със смъкнати забрадки на тил и с копачки на рамо, потеглиха за село.

Над фасулищата и слънчогледите край пътищата полегна лепкава диря от прахоляк. Босите и напукани крака цапкаха неуморно и забързано. Някои потичваха, за да не закъснеят: наближаваше полицейският час, след който всяко закъснение струваше скъпо. Завареният на улицата биваше залавян, арестуван и задържан до съмнало. А понякога падаше и трошене на ребра.

„Пак ще си лягаме с кокошките“ — мислеха си ягодовчани.

Неколцина селяци — мъже и жени — излязоха на главния път и тръгнаха вкупом. Те бяха все свои хора, разбраха се още на пръв поглед и заговориха за новините в село. Разговорът се водеше на нисък глас и често хвърляха безпокойни погледи по двете страни на пътя.

— Замълча се тая работа с убийството на шишкавия — рече един.

— Ти не гледай сега — подзе възстаричък ягодовчанин с топчесто, червено като ябълка лице, но със силно побола бяла четина под носа и по бузите. Властта се таи, мълчи, но из един път ще хване убийците.

— Вкарали уж наново Кула в ареста, ама пак я пуснали.

— Питали я няма ли хабер от Калитко, слизал ли е в къщи, ама тя зъб не обелила — обади се една от жените.

Младото момче, което бе запретнало крачоли до над коленете и вървеше отстрани край изкопа на шосето, неволно изтърва:

— Какво знаете вие! Само си дрънкате.

Никой не му обърна внимание.

— Искат да кажат, че убийството било нагласено.

— Партизаните са го нагласили.

— Стреляно е откъм гората. Следствието намерило там, до брезата, купчина изстреляни гилзи. Оттам се е мерил Кулиният син.

— Вятър! — продума младежът.

Той, изглежда, знаеше тайната, но не смееше да я сподели със своите съселяни.

Разговорът се прекъсна. По шосето отзад, откъм Маслово, с лудешка бързина прехвръкна автомобил, повлякъл след себе си гъста пушилка. Ягодовчани се разбягаха и застанаха до пояс сред репея и магарешките тръни в крайпътния ров. Жените размениха плахи погледи и дружно закълнаха:

— Хвръкна и не се видя, пущината!

— Стаменко беше, да опустее!

— Кокалите си да строши, та в торба на жена му да ги занесат! — злобно прокълна третата, която плахо притискаше към полата си къдравата главичка на петгодишно момиченце с вирнато носле, облечено само по ризка.

— Видяхте ли друго? — попита момъкът. — Вътре седяха коменданта и двамата германци. Пак са дошли за своите налъми.

Хората не отговориха.

— Спрели са в хотел „Веселин“ — подхвърли друг, без да се доизкаже.

В ягодовското корито едничкото прилично заведение със студена и топла вода, което отговаряше на „пречистата“ кръв на арийската германска раса, беше този хотел „Веселин“ — наречен по името на притежателя си. В градината на хотела ловните често пъти си устройваха такива гуляи, каквито не бяха познати досега в цялата околност.

Хашлакът гневно продължи:

— И пушки, и шмайзер си носят. Страх ги е, зверовете! След това, като протегна ръка по посока на облака прах, който се виеше над покривите на ниските ягодовски къщурки от двете страни на пътя, изруга:

— Вашта кожа мръсна! Храним ви като патки, да газите хората.

— Сус, бре, Петре, какво е това от тебе! — скара му се един възстаричък мъж. — Питат ли те, та лаеш?

Но момъкът продължи да бъбри, само че сега малко принудено и под нос:

— Що да им мълчим на тия душмани? Немски гладници! Под носа ни изсякоха половината балкан. А дойде ли време да пламне гората, пак нас пращат да гасим. Като добитък ни гонят стражарите нагоре: „Гасете, вашта кожа!“ Мълчи след туй, да те видим. Тъй ли е, чичо Якиме?

— Ама че си кречетало! — рече жената с момиченцето, като го погледна дръзко в очите. — Що ли се зъбиш? Аз да съм на тебе, щях да си знам мястото…

— Може и то да стане — сопнато отвърна Петър. — Да не смяташ, че съм роден за петел?

— Излез да те видим с пушка в ръка, че тогава ела ми се перчи и надувай!

— Оставете се, джанъм — намеси се селянинът, който носеше името Яким, и ги накара да млъкнат. — И чуйте да ви обадя: нещо се мъти. След битката в Паче-дере военните са наплашени и комендантът искал по телефона помощ. В село ще надойдат още кучета, някаква си контрачета. Ама пак не знам и не мога да ви излъжа.

Чичо Яким не лъжеше. След смъртта на Топора, в отговор на молбата на подполковника, от казармата в града съобщиха, че изпращат втора рота като подкрепление срещу партизаните. Идеше краят на ягодовския партизански отред — така мислеха местните господари и радостно потриваха ръце.