Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (58)

Не му е дошло още времето

Напрежението му не минаваше. Той се чувствуваше сякаш изпълнен с взрив, който всеки миг можеше да напъне отвътре и да избухне с неподозирана сила. Това бяха набрани нерви през време на боя. С тяхна помощ той бе преодолял страха и бе надмогнал опасността от цяло ловно отделение.

Дълго се лута, докато открие следите на ранената.

Горица бе прислонила глава в подножието на гранитен камък, обрасъл в зеленикав мъх, покрай ручея в дълбокия дол. Лицето й бе мокро, къдриците по слепите й очи също бяха мокри и полепнали по гладкото чело. По устните й лъщяха дребни капчици. Тя протягаше ръка зад камъка и често квасеше с освежителната влага на бистрата планинска вода загорелите си устни.

Калитко леко подвикна в синкавия здрач:

— Да не си пила вода! На ранените не се позволява…

— Малко.

— Никак! Забрави ли уроците на другаря Стамат — санитарния?

— Мъничко. Само няколко капчици.

Когато момчето приближи, ученичката грабна ръката му и здраво я притисна към гърдите си.

— Благодаря ти! — топло рече тя.

Устните й се начупиха.

— Да не плачеш. Не обичам сълзите — твърдо я прекъсна овчарчето.

Той бе вече пораснал в боя и сега диктуваше.

Горица не издържа. Обърна глава и опря чело до студения гранит. Раменете й се затресоха. Тя плачеше без глас; плачеше без сълзи. Девойката плачеше не от слабост и безсилие, а от радост, че момчето й помогна да се избави.

Мрачен и мълчалив, Калитко стоеше край нея и гледаше потръпващите й рамена. Размисли се.

Страхът от преживяното през тоя ден още не избледняваше, а си оставаше гнетящ страх; преследвачите бяха преследвачи — жестоки и отвратителни, и в това не можеше да има нищо чудно. Но у Калитко започваше да се загнездя друго едно чувство, по-неудържимо и продължително, което го правеше някак си несигурен и смаляваше духовния му ръст. Повече от всичко той се боеше да не изтърве нещо глупаво и да се изложи пред любимата партизанка. Тогава тя би го причислила в разреда на момчетата като Гапи, би го сметнала за непоправим дърдорко и би се посмяла добре на ума му. Налагаше се да отмеря всяка дума сега, когато бяха само двамата, и да се предпазва да не обиди другарката с излишни умувания и приказки.

Калитко разтвори кожената чанта с червения кръст, която свали от рамото й. Порови се из вътрешността й. Остра миризма на йод лъхна в лицето му и той извърна глава. След това извади бинтове и марля, за да превърже раната й.

— Не е дълбока — рече той. — Хубаво. Но пак ще полежиш малко.

— Колко?

— Кажи ми — да ти кажа. Не съм доктор, я?

— А аз съм доктор — горчиво усмихната подзе девойката — и ще ти кажа: месото ми не е люто. Раните по него заздравяват неусетно. За по-малко от две три седмици ще се дигна и всичко ще се заличи и изчезне.

Докато той промиваше раната със студена вода от ручея. Горица, за да заглуши болката си, бързо заприказва:

— Когато оздравея, заедно ще излизаме. Искаш ли? Ние се калихме вече в боя… Неприятно ще ми бъде, ако се делиш от мене. Нека бъдем братче и сестриче и заедно да мрем, когато потрябва.

— И аз го искам. Ама да видим какво ще рече командирът.

— Ще разреши без друго. По-трудно е отде да се снабдим с взривчатка. Страшно ми се иска да слезем там в полето край града. Да разрушим някой мост, дето минават германски влакове с бойни припаси, определени за войната срещу Съветския съюз.

— Какво е то — взривчатка?

— Взривчатка… о-ох! — проплака внезапно ранената и от болка стисна зъби. — Защо тъй мащенски пипаш, лошо момче!

— Заболя ли те?

— И още питаш! О-ох!…

Бурята виеше нестихнало. Между два раздърпани облака лунното светило надникна от чистото небе и огря за минутка гората. През преплетените клони лъчите проникваха на златисти петна. Земята се покри с чудни шарки, като наметната с тигрова кожа, и затрептя.

— Готово! Тръгвай. Преди изгряло слънце трябва да стигнем във воденицата и работата ще се оправи.

— Хмм… — отрони отчаяно Горица, без да се привдигне.

— Превързана си. Сегичка ще ходиш по-леко. Дръж се за шията ми и бавно, бавно…

Горица дигна глава. Вгледа се продължително в почернялото му от боя лице и попита:

— Колцина другари оставихме?

Калитко премълча жертвите. Наистина той не знаеше подробно тяхното число. Но това, което го караше да мълчи, бе краят на Марин. Смъртта на смелия четник разтърсваше дълбоко душата му. И току окършваше рамена, сякаш за да разкъса някакви железни връзки и да прогони страшния спомен, дълбоко отпечатан в съзнанието му.

Вместо да отговори, той рече:

— Очите ми парят. То е от жегата и от чернилката на барутния дим. Трябва да се измия.

Свали от гръб преплетените пушки, изправи ги до скалата и пристъпи към потока. Наведе се, наплиска надве-натри лицето си, изтри го с полата на палтенцето си и пак преплещи оръжието.

— Дигай се, времето хвърчи, другарко.

— Ох, дали ще изтрая?

— Щеш. Надявай се на мене. Аз няма да те оставя.

Той я подкрепи, тя сложи ръка около шията му и двамата се загубиха в мрака, сред воя на ветровитата вечер.

Не след дълго Горица отново се отпусна на земята. Не можеше да ходи. Дишаше тежко, пресечено и стенеше от болка.

— Няма да ме бъде! — глухо простена тя, протегна ръка и прилови с две ръце приклада на карабината. — Аз съм половина човек. Слушай, братчето ми: дигни пушката и… ти разбираш! Така ще бъде по-добре и за тебе, и за мене. Да се не мъча. А ти се спасявай сам.

Калитко мрачно мълчеше.

— Не смееш ли?

— Гледай сега, другарко, къде отиваш! — твърдо отвърна Калитко. — Приказваш си, дето няма да го бъде.

— Страхливко!

— Не съм страхливко, а не му е дошло още времето…

— А когато дойде, ще имаш ли кураж да ме застреляш?

— Ще видим тогава! — рече овчарчето и отново се зае да я мъкне напред.