Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (106)

Калитко взема мерки

Той дълго се вслушва в далечината, а в сърцето му все по-дълбоко проникваше лошо предчувствие и го караше да потреперва. Смълчаната гора го плашеше. Но главно, плашеше го онова, което същевременно радваше преследвачите: следите на кучето по дъждовната земя. „То’валеж, то’валеж, дето изпревари, той ще ни скоси душичките!“ — смънка като насън Калитко. Той сподели опасенията си с партизанката и двамата взеха да обмислят как да се измъкнат от близката опасност. Горица каза:

— Необходимо е веднага да бягаме от това опасно място. Сега вече сигурно ще ни хванат, ако останем минута повече в тая проклета пещера!

— Няма да ме хванат! Жив няма да им се дам. С мене ще се разправят — бомбата е още целичка! Ще напарчаля и тях, и мене си, хубаво да знаят! — рече гневно и отчаяно Калитко.

Между това в главата му изплава образът на кучето и той зашепна:

— Селим, в тебе ми е надеждата! По-бърже, Селим!

Но тъй като — след тези гърмежи — той не знаеше какво бе станало с кучето, веднага се умисли. Тежък облак помрачи душата му.

Калитко тръгна да огледа още веднъж какво става навън. Когато се намери край поточето, хладен ветрец за миг погали разгорещеното му потно чело и той, като се загледа в небето, простена:

— Не ми се мре! Не ми се мре! — Устните му бяха пресъхнали и той ги овлажни с език.

Между протегнатите като крила кичести клони на елите трептеше звездното небе. Ласкаво и ведро след падналия дъжд. Блясъкът на небесните светила бе ярък и примамлив като никога. Във въздуха се носеше упоителен мирис на влага, примесен с едва доловимия дъх на окъпани горски цветя и бурени. Калитко бе обзет от чувството на неизразимо блаженство, каквото не бе изпитвал досега. Любовта към живота шумно се разливаше в кръвта му и той пак забравено прошепна:

— Не ми се мре!…

Защо изпитваше всичко това сега, тъкмо в тази съдбоносна минута, когато смъртта размахваше коса наблизо и нишката на живота можеше да се прекъсне всеки миг? И по-рано бе обичал природата, и тогава бе обичал, живял и скитал из гората, гледал бе пак тия прекрасни дървета, храсти и обсипания със светлинки небосвод, но не бе почувствувал нищо особено, освен желанието да играе. И като не можеше да преодолее настъпилата в душата му промяна, той си рече: „Не му е времето да мисля сега! Да бързаме. Само бягството ще ни спаси.“

И пак погледна студеното небе. Звездите избледняваха. На изток се повлякоха бледи ивици светлина — изпърво едва забележими, после се запроявява като фотографическа плака и стана малинова, кървавочервена и най-сетне оранжева със златни краища.

— Какво става? — попита внезапно Горица зад гърба му.

— То’ валеж, този валеж ще ни изяде!…

— После?

— Можеш ли да вървиш?

— Има ли опасност?

— И да няма, трябва да вземем мерки. Сетне пак ще се приберем.

— А Селим?

— Селим пак ще ни намери.

— Щом няма друг изход… щом няма изход — рече полугласно девойката, тежко въздъхна и взе да се стяга.

— Хапни първо, искаш ли? Да набереш сили. Той й подаде войнишката торбичка.

Те направиха опит да похапнат, но хлябът засядаше на гърлото им.

Горица поклати глава.

— Не върви!… Сита съм… сита съм от надеждата, че Селим ще ни помогне.

— Щом не върви, да тръгваме. И на мене ми се отщя всяко ядене. Хайде! Скоро ще съмне и слънцето ще ни завари по пътя.

След дълго колебание и безплодни надежди волята за съпротива и живот изведнъж се пробуди в сърцата им и се разгоря с неизмерима сила. Гладът и раната на девойката избледняха като далечен спомен. Те не мислеха сега за друго, а колкото може по-скоро да се измъкнат от пещерата.

Бомбата остави за мене, а ти си имаш нож!

— На̀ — рече той и пак смънка: — То’ валеж проклѐтия!

Калитко прибра това-онова, но забрави да заличи следите. Страшен огън изгаряше мозъка му и го караше да се върти като забъркан. Едната пушка той прекара през рамо, своята взе в ръка; раницата и санитарната чанта притули сред шумака, като част от съдържанието им натъпка в пазвата и джобовете си. Остави си само войнишката торбичка с току-що наченатия пай от хляб и кашкавал.

След това пресякоха потока и тръгнаха между натъркаляните гранитни камъни, които водеха по полегатата стръмнина, и излязоха зад гърба на дълбоката усоя.

Слънцето, спряло високо над правите като свещи смърчове, обливаше гората с палещи лъчи. А те пълзяха, пълзяха неспирно, без да си продумат. Само сегиз-тогиз пресъхналите устни на девойката искаха да пият и Калитко бе принуден неведнъж да се отдалечава и дири вода.

Наближиха една тясна, пресечена по средата с верига скали долчинка, обрасла с гъсти храсталаци.

Бегълците спряха да отдъхнат и дълго се вслушваха, но не чуваха друго освен плахите и безпокойни удари на сърцата си.

— Никакъв шум! — рече Горица.

— Аз вярвам, че и този път ще се отървем — отвърна Калитко, като помагаше на ранената да се придвижва напред.

— Къде се намираме?

— Мълчи си, да разберем!

Калитко се поизправи и загледа с леко отворена уста недалече пред себе си.

— Знам — бодро заяви той и по лицето му заигра бегла самоувереност, — в Пачето дере. Още малко и ще се вмъкнем в Брезов дол и сетне… има надежда!

Калитко си спомни, че в миналото овчарите гонеха овцете на паша в тая долчинка. А веднъж той дойде тук с тълпа селски малчугани — да берат дърва. Те се бяха заиграли и той, заедно с останалите момчета, се надпреварваше в играта: да се промушва като през пръстен нагоре в корубата на вековния бук и да изпълзява върху самата му корона с оредели листа.

Калитко потърси с очи бука и бързо го съзря в дъното на долчинката, покрай брега на Брезов дол.

— Гледай!

— Какво?

— Тя… буката. Наближаваме. Там има едно дърво — старо, старо… С дълбока коруба, ниска до земята. Тя ще ни укрие, тази коруба.

Но този път не можаха да се укрият от очите на врага…

Ловните първо проследиха кучешките следи по посока на Мариина поляна, слязоха в усоята и скоро се натъкнаха на раницата и санитарната чанта. Топора изръмжа:

— Няма да ни избягат! Бързо след мене!…

Многобройната хайка тръгна и като проучваше всяка стъпка земя, беше вече по петите на бегълците. Горица и Калитко, дочули шум зад гърба си, изведнъж изстинаха, сковани от ужас.

— Ами сега?!… — попита овчарчето, уловило тревожно челото си.

Вместо отговор, девойката посочи с глава напред и тихичко продума:

— Погледни!

Покачен на една скала, с бинокъл на очи, Топора оглеждаше местността и ги търсеше.