Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (97)

3аблуден

С момчето не беше се случило най-лошото. Но неговите изпитания тая нощ нямаха край. Чувството на Горица не я лъжеше, когато се боеше за неговия живот, скърбеше дълбоко и си поплакваше. Но Калитко, като си припомняше близки случки от своето минало и претегляше положението си на партизанин, изведнъж се ободряваше и отчаянието му се сменяше с нови надежди: „Няма да бъде все така. Ще настанат и по-добри времена за нас“ — честичко си помисляше той, като не позволяваше на отчаянието да го победи докрай.

Когато се отдалечи от гарата, момчето с последни сили едва се мъкнеше по стръмните пътеки; преплиташе крака и често падаше по очи. Отпочиваше за малко, ставаше, тръгваше и пак спираше да си поеме дъх. Понякога се влачеше по гърди, като се ловеше за островърхите камъни с разкървавени нокти и стъпка по стъпка пропълзяваше напред. Празната му пушка потракваше по камъните…

Той пълзя така час-два и повече и все му се струваше, че всеки миг ще се добере до Мариина поляна, а оттам нататък — лесно! Но тъкмо когато пълзеше с най-голяма увереност, изведнъж му се стори, че не върви, накъдето трябва, а по ръба на дълбока пропаст, в дъното на която с мътен блясък лъкатушно се очертаваше някаква сребърна лента. Калитко напрегна поглед в тъмнината, разбра грешката си и полугласно се обади:

— Ох-хо! Де съм се довлякъл, като сляп…

Колко учуден остана! Той бе задълбал твърде надясно, беше се заблудил. Под краката му лежаха крушовските ливади, прорязвани от селската река.

— Уф! Да мога да поспя малко, да не се забърквам.

Върна се обратно по билото на планината. Сребърната лента му помогна да се оправи. И пак завървя дълго и мъчително. „Още малко, още малко!“ — шепнеше окуражително на себе си той. Най-сетне му оставаше само един куршум място, за да стигне в Сухата пещера при другарката.

Калитко огледа околността. Намираше се на някаква равна полянка, осеяна околовръст с грамадни скали. Под скалите стърчаха във вид на обръч гъсти елови дървета, над които като в дълбок кладенец се виждаше малко парче небе с премигащи редки звезди. Той притвори очи и преседя скупчен няколко минути, сетне се пъхна под храста, унесе се и бързо заспа.

Недалече от храста се мяркаха някакви човешки сенки. Но Калитко, капнал до смърт от умора и глад и с притъпени сетива, не можа да ги забележи…