Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (116)

Важни решения

Подобно на Пантю двамата младежи от бойната група лежаха самотно в плевнята на Минко Каленин и си шептяха в очакване на писаря, който беше заръчал да го чакат по тъмно. А когато по едно време Воспирчовият баща се качи при тях, момчетата го посрещнаха в един глас с думите:

— Иде ли той?

— Ще дойде.

— Много се забави! — с досада проговори Ширита. И като сниши глас, попита: — Значи, ходил в града? Е, какво разправя?

— Водил Милена и детето на доктор — смутолеви несигурно Каленин.

— Знам — усмихнато поклати глава Наско. — Когато бай Сава тръгне за града, той винаги с болести се разправя. Вярно, ти нищичко ли не знаеш?

— Ходил на нелегална конференция. Така разбрах.

— Ще научим. А ти, бай Минко, прати Воспирчо да го подсети.

— Писаря няма защо да се подсеща.

Писарят бе получил тайно съобщение да се яви в града, дето щеше да се състои важно заседание на нелегалния Окръжен комитет на партията. И една заран, като подбра за лице домашните си, замина. През това време Лесата и Ширита още лежеха във велевския участък, затуй момчетата не знаеха нищо по това.

Заседанието мина при пълна тайна. На него беше изнесен доклад за предстоящите задачи на партизанските отреди и помощните бойни групи. Присъствуваше и политическият комисар на Ягодовския партизански отред, слязъл тайно в града. Между другото прочете се и окръжното на Главния щаб на въстаническите войски, дето се даваха указания за развиване на по-планомерна и решителна борба срещу контрачетите на властта и нейните ловни хайки…

Ширита взе да става нетърпелив и току назърташе през вратата на плевнята. Лесата рече:

— Ти не шавай много, ами я да видим какво да правим с Пантя. Изволнението му никак не ми харесва. Лек е той… може да се раздрънка и ето ти беля чиста работа!

Очите на Ширита злобно пламнаха:

— Да видим само кой ще го остави да дрънка!

Между това той се загледа в бледото лице на другаря си и добави:

— След тоя арест ти съвсем се размекна и не ми хващаш окото. Не забравяй, че си ремсист.

Лесата се опита да се защити.

— Ти за мене ли това? — обидено рече той. — Не си прав. Почакай и ще видиш по-нататък…

В настъпилото мълчание се чуваше неуморната работа на червеите, които глождеха прашните и потънали в паяжина греди под покрива. Настъпваше тиха лятна нощ. Щурците свиреха под миризливото сено из ъглите на плевнята.

Лесата чакаше отговор, но тъй като другарят му, загледан в една точка в тъмнината, мълчеше, побърза да узнае:

— Двамата ли ще го очистим?

— Кого?

— Тоя мръсник…

— Писарят ще каже.

— Нека каже и аз съм готов.

Чуха се леки стъпки по двора. След това отвън дървената стълба на плевнята леко проскърца. Двамата затаиха дъх. Писарят се подаде на последното стъпало, приведе гръб и пристъпи на пръсти.

— Тук ли сте, другари?

Никой не му отговори. Но очите и на тримата жадно святкаха в тъмнината.

Седнал кръстом на пода, писарят не бързаше да задоволи любопитството им — защо ги събираше тая вечер. Наско се опита да поведе разговор, да научи нещо за тайното заседание в града. Но тъй като знаеше, че няма да получи пълен отговор, при първата дума гласът му засече и той се отказа от по-нататъшно разпитване.

Вместо него Лесата повторно отвори дума за пияницата стражар.

— Гледай ти, бай Сава… тоя Пантю…

Савата с един поглед му даде да разбере, че е осведомен за всичко, знае и какво следва да се направи:

— За тая работа вие нямате грижата. Всичко ще си дойде по реда, но без бързане. Вас ви събират за друго тук: партията мобилизира всички свои резерви и вие двамата, като ремсисти, трябва да сте готови веднага да отговорите на нейния апел.

— За излизане ли? Ще отговорим!

— Да, Наско. Краят наближава… Ще излезете още днес утре, без да се маете.

И с това главният въпрос на това събрание беше изчерпан.

Писарят им даде по един парабел и две бомби-одринки.

Никой не знаеше отде се снабдяваше той с тия неща. А работата беше съвсем обикновена: някога, в първите дни на войната, когато надойдоха германците, населението бе предупредено да предаде в общината намиращото се по ягодовските домове оръжие. Тогава мнозина селяни — като познаваха Савата за верен човек — му предложиха да укрие оръжието им. Сетне той сполучливо успя да укрие и част от оръжието, предадено в общината. А бомбите му бяха останали при разни случаи, когато бе викан на служба в запаса.

Късно след полунощ той си отиде, а младежите останаха да нощуват в плевнята.

Същата вечер уволненият стражар тичаше навред из селото, надникваше в кръчмите и диреше Ширита. Сетне отиде и в дома на Савата, но не го намери. Отново го бе обхванала първата тревога. Искаше да научи от момчетата: не е ли имало някое чуждо лице край Пухлевата градина?

Като го гледаха така залутан, ягодовчани го посрещаха с насмешливи погледи и ядовити закачки. Те не можеха да му простят миналото, когато той на всяка крачка обичаше да се показва и своеволничи.

А децата още повече го ядосваха, като викаха след него:

— Как си, чичо Пантьо-старши?

Така обикновено става в село, дето хората, затънали до гуша в тежка работа, няма с какво да се развличат и както се казва, със свещ дирят някаква разтуха: една шеговита думичка, подхвърлена случайно по нечий адрес, веднага добива крила и за кратко време обхожда цялото село.

Кръчмарят Цонко, види се, е познавал тая палеща нужда за развлечения, когато пред очите на всички в кръчмата подметна за „старшилъка“ на уволнения…

Сърдит на целия свят, Пантю се прибра в къщи при своята съсипана от работа Василка, посдърпаха се двамата, той я наби и едва тогава с удовлетворено сърце легна под чергите.

Но слуховете за неговия старшилък не предвещаваха нищо добро и за писаря.