Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (113)

На обратен път

Стрелбата заглъхна. Шумът се стопи в жаркия летен ден. Паче-дере беше очистено от ловните. Някои се спасиха с бягство. Други легнаха под точната стрелба на „неродените от майка и баща.“ Последните стрелци от четата се прибраха.

С разкъсана буза от Калитковата бомба поручикът лежеше под храстите край гората и глухо пъшкаше. Безчувственият Топор сега изведнъж бе почувствувал колко мило нещо е животът и трепереше от глава до пети. Надвесени над него, Мануш и Вълчан водеха бърз разпит:

— … Така ли постъпвахте с нашите хора?

Офицерът мълчеше. Лицето му бе обляно в кръв, която продължаваше да изтича от надробената му челюст с едри вълчи зъби.

— Това ли е кучето? — попита един младолик четник. — Ти ли си Топора, а?

— Той е… мръсникът… „героят“ от велевската кръчма — рече Вълчан.

— Той е, а защо го глезите, другари?

— Коли го, както колеше той, какво му гледаш хатъра?

— Отивай на оня свят и бързай да стигнеш навреме там, да гониш Витко! — добави безстрастно друг.

Без да слуша, Черния рече:

— Каквото си дробил, това ще сърбаш. Тръгвай с нас!

Поручикът изрева.

Мануш го потегли за ръката, почти го дигна на колене. Но офицерът зарита с крака и взе да моли веднага да свършат с него: по никакъв начин не искаше да го водят при Червенокосия. Топора изпитваше смъртен ужас само при споменаване името на партизанския командир.

Надойдоха и други партизани. Всеки задаваше по някой въпрос. Раненият отново се почувствува смазан под кръстосания разпит на момчетата:

— Познаваш ли стария селянин от велевския затвор? Той ми е баща…

— Как е „наш“ Стаменко?

— Ти ли пращаше Бричката да обира къщята ни?

Дафина протегна ръка по посока на стария войник и открито заяви:

— Другари, да не бъркаме? Може би този човек лъже, за да спаси себе си, а?

„Човекът“, който стоеше гърбом, с ръце преплетени на корема, веднага се обърна към партизанката и посочи с брада ранения:

— Той е, не се съмнявайте!

Черния взе да се бърка. Извади от джобчето на куртката си малка снимчица с група офицери, за да сравни по нея самоличността на Топора. Но тъй като страната на поручика бе обезобразена, не можа да се установи наличността на черната бенка, която — преди експлозията на бомбата — лежеше на бузата до самото му ухо.

— Той е, щом твърди човека — поправи се веднага Дафина.

Мануш заповяда:

— Другари, водете ранената нагоре, аз ще ви настигна — и остана с Вълчан и други двама при Топора.

— Другарю помощник-командир, ами войника?… — попита Серафим.

Мануш не отговори веднага.

— Другари, вземете и мен! Искам да дойда с вас, момчета! — обърна се Зеленко към групата и взе да моли. — Аз съм шивач, и хлебар, и обущар, и сарач. Мене, дето ме бутнеш — и аз съм там!

За него беше безразлично кому ще служи. Но главно, строгото поведение на Мануш, който му позволи да си върне дрехите, толкова много хареса на Зеленко, щото той веднага реши да влезе в отреда, като си казваше: „Тук се намират истински началници. А щом човек не може без началници над главата си, добре е, те да бъдат справедливи. Инак всеки ще тръгне през просото.“

В казармата го учеха, че партизаните са разбойници и зверове, а тук излизаше, че били откровени и справедливи хора. А колкото за падналия земляк, той си мислеше, че момчето бе заслужило съдбата си, щом не беше го послушало да не дига глава, преди да оттече мътилката.

След кратко обмисляне Мануш рече:

— Водете и него, щом се натиска. После ще видим какво ще го правим.

— Аз съм и кашавар, другарю командир.

— Дайте му да носи багажа и тръгвайте!

Мануш се наведе над опасния поручик:

— Ти си Топора!… Сега е твоят ред. А сетне ще отидат по реда си и подполковника, и всички душмани от велевската военна шайка.

Само това продума Мануш.

Четниците един по един се сменяха да носят девойката ту на ръце, ту на гръб и бавно пълзяха към върха на планината. Напред пред всички вървяха Радуил и Калитко и оживено разговаряха.

Радуил казваше:

— Пукна ни се злъчката да търчим. И тамам наваляме към Мариина поляна, из един път изпраскаха гърмежи. „Другари, фърлят на нашите! Карайте бегом след мене!“ — изкряска Черния…

— Ей, ако не бяхте чули — рече Калитко, — мътна ни беше работата! Като ни зачесаха…

— Много ли се бихте?

— Били?… Хо-хо! Без патрони бие ли се човек? Къде е „чуждестранния“ да ти каже… — Калитко се извърна назад и подири с очи Зеленко, който изнемогнало пъхтеше под товара на взетата плячка от преследвачите, и продължи: — Ама видя ли каква работичка свърши моята бомба?

— Ти ли я фърли?

— Не е важно! Да беше сетне да видиш, когато гътнах пцето от канарата! Като му светнах един и пак един — той завчас се почеса за гащите и се прескълбучи!…

Внезапно екна самотен гърмеж от пистолета на черния партизанин. Всички разбраха какво бе станало. Сетне Мануш ги настигна. Той носеше в ръка шмайзера, пистолета и бинокъла на офицера. Другите двама носеха по нещо от облеклото му. И дрехите на убитите бяха прибрани.

Когато стигнаха билото на планината и пред погледа им в далечината зад дърветата се изпречи неравната линия на крушовската река, Мануш и Вълчан се канеха да останат тук и сетне през нощта да отведат ранената нанякъде. Преди да се разделят, Мануш каза:

— Предайте на командира, че отвеждаме другарката при ятак. Ще ви намерим в бивак номер три.

Никой още не познаваше този бивак, освен командирите на отреда.

Пръснаха се на две страни и потънаха в мрака на хладната родопска вечер.