Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (67)

Тревогите на Селим

Селим беше изчезнал от отреда.

Но преди да разберем къде беше отишъл той, трябва да разкажем за някои от причините, които напоследък бяха променили живота и характера на кучето.

След като се озова в отреда, кучето ненадейно изостави своя малък приятел и пак така ненадейно и страстно се привърза към командира. Това съвсем не беше случайно. Селим беше умно животно и сякаш добре схващаше какво поведение да държи в обществото на народните въстаници. Със своя верен кучешки нюх той бързо долови, че партизаните отдават голяма почит на Червенокосия и изпълняват неговите разпоредби. Затуй и Селим бързо се привърза към него. А към Калитко пък хранеше стара дружба и пак падаше по гръб под неговите ласки, но това траеше малко, тъй като момчето повече биваше заето с изпълнение на възложените му задачи.

През време на сражението Селим нито за миг не се откъсна от Червенокосия. И зашеметен от трясъка на стрелбата, беше забравил за Калитко. Но по-късно, когато огнената буря стихна, изведнаж се сети за него и тръгна да го дири нагоре-надолу, ала напразно: момчето сякаш бе потънало в земята.

Първа Дафина забеляза тревогата му и обади на командира:

— Другарю командир, Селим е твърде неспокоен. Послушайте как жално скимти.

— Тъгува за малкия — мрачно отговори той и веднага забрави това.

Селим неспирно тичаше напред-назад по редицата, душеше на разни страни и продължаваше да скимти. Подушваше всекиго по отделно и пак се връщаше и зяпаше развълнувано в лицето на Червенокосия. Но мислите на командира бяха съсредоточени съвършено другаде…

Спираха ли за отдих, четниците също не забелязваха животното. Престанаха да го ласкаят както преди, а уморено се отпущаха на земята и веднага заспиваха. Но Селим не искаше да спи. Той се стремеше, на всяка цена да издири своя малък другар. Тръгваше безпокоен между натъркаляните момчета, надничаше навред, взираше се в спящите лица, душеше, скимтеше, но не откриваше никакви следи.

Случайно Червенокосия го навика. Селим почувствува страшна мъка и му се стори, че е станал съвсем излишен в отреда. Той боязливо се отдръпна на горската пътечка. Отредът отмина край него и потъна в нощта. Селим седна на задницата си и жалостно зави, като се чудеше кой път да хване. Така преседя около минута, спираше да вие, остро душеше въздуха на всички посоки или се вслушваше в отдалечаващата се редица, където стъпките на партизаните се топяха в тайнствената тишина. Сетне подскочи, лавна, изръмжа и поиска да ги догони. Но по средата на пътя отново се спря, пак се сви на пътечката и ошмули уши.

В гърдите му се набираше незапомнена скръб за партизанчето. И като не можеше да понесе неговото отсъствие, животното се върна обратно и затича по посока на гара Врабец. То тичаше пряко сила през планината, правеше високи скокове, прескачаше храсти и поточета и тревожно лаеше с надеждата, че момчето ще го чуе всеки миг и ще го извика отнякъде.

До сутринта Селим бе обходил повечето от биваците и ония места, където бе спирал и лагерувал отредът. На втората нощ също тръгна да дири. Ала всичко беше напразно. От дългото скитане той заприлича на сянка и взе да залита от умора и изтощение. Най-сетне, като не можа да издържи повече, животното се сви под един храст и притвори очи. Но това бе само за кратко. После пак се втурна, като непрекъснато душеше и диреше следите на малкото момче.

Не само в отреда ставаше дума за странното поведение на Селим. Ведно е отвличането кравата на Бричката в село се пръсна и друго: Селим се появил ненадейно на поляната край корубестия явор. Селяните бяха дочули жален вой. Вой, проточен в нощта, отправен към чичо Калитиновата къща. Две нощи се носеше неговият жаловен глас. Но да слезе в село, животното нямаше кураж. Кучешката му душа сякаш си правеше сметка, че и то е част от отреда и отношението на властите към него не може да бъде друго, освен като към противник на господари и властници.

Старшията се яви при кмета, поиска съгласието му и тръгна с група богаташки хашлаци да улови кучето.

— Сбараме ли го веднаж, то ще ни изведе на мястото, дето се укрива отреда. Тогава ще се разправяме как се краде чужда стока! — заканваше се той.

Писарят също побърза да вземе някои мерки и прати Наско Ширита и Лесата в числото на образуваната хайка, като им поръча:

— Убийте го веднага! Убийте, зер то може да се подлъже и издаде.

Но работата не тръгна успешно. Надвечер хайката се прибра с празни ръце. А Селим ту се появяваше внезапно, ту изчезваше и сетне пак се проточваше откъм гората разплаканият му вой.

— Ууу! Ууу! Ууу! — плачеше кучето за своя изгубен приятел.

Три дни по-късно дойде връзка от близките села и предаде, че военните във Велево са убили Витко.

Командирът мрачно наведе глава, без да продума. Но не минаха и две минути, когато той нервно разтърси глава. Сетне бързо свика на съвещание щаба на отреда.

След смъртта на пленения партизанин командирът не намираше повече причини да се бои от преследвачите. Той бе сигурен, че момчето не бе издало нищо: бързата му смърт ясно подсказваше за това. Военните забавяха убиването на своите по-малодушни пленници. От такива можеше да се изтръгнат все по-нови и пълни разкрития.

Той каза:

— И да е издал, мина вече доста време, жандармеристите сигурно са претършували старите биваци и опасността е намаляла на половина. Ако ли пък не са претършували, толкова по-зле за тях!

Мръкваше. Командирът лапна свирката си и нададе сигнал за тръгване.

— Другари, обратно към Орлов връх!

Четниците, добре отпочинали през деня, бързо се потегнаха и стъпките им с нов устрем зашумяха по горската шума.

На друга страна още от заранта бързаха през гората по посока на Ягодово двамата най-млади партизани: Радуил и Агапи.