Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (114)

При другарите

Завръщането в лагера бе празник за Калитко. След тридневни преживени опасни случки и премеждия, на четвъртия ден следобед той бе отново при другарите, в родна среда. Отрупаха го с въпроси. Но момчето не бързаше да отговаря. То святкаше будни очи и диреше някого.

— Къде е Гапи?

Да, той попита първо за Агапи. По пътя бе улисан с друго и не му остана време да разпитва за незабравимия си другар.

— Никола! Твоят мъчител пристигна — викна на смях някой.

Трътлето изникна от дън-гора, дотърча през глава и отдалече учудено се плесна по бузите:

— Иии! Живичък и здравичък ли си? — изхлипа той. След това го прегърна и добави:

— Пък аз мислех, че си „хвърлил топа“ и тъкмо се канех да ти нося за помен жито на ягодовските гробища!

— Ка-ак си? — малко покровителствено и горделиво попита Калитко, като се здрависваше.

— Както ме гледаш — екстра! Ама има и друго…

Трътлето не се доизказа. Духна обратно, изчезна зад храстите и след като се побави малко там, изтопурка обратно с боси крака. Той носеше презрамна торбичка, чието съдържание изсипа в краката на Калитко.

— Гледай тука!

— Какво, е то?

— Кьорав ли си? Книжки!

Цял куп книжки, позацапани и с изподрани краища, лежаха на земята.

— Макар ученичката да я нямаше, аз все за нея си бълнувах и дето минехме по селата, само за книжки питах — на един дъх проговори той.

— Много добре, Гапи!

— Ще се старая! — отсече по войнишки Агапи, прибрал ръце при бедрата.

Партизаните отстрани се разсмяха.

След това Калитко изведнъж промени разговора.

— Къде е Селим? Искам да го видя!

Гапи на свой ред отпусна глава, коленичи и взе да тъпче надве-натри книжките обратно в торбичката, без да продума.

— Къде е моят верен Селим, тебе питат! — настоя овчарчето. — Аз го пратих да дири отреда, пък се изгуби. Той не е такъв да не изпълни поръчката…

— Върви при командира — рече появилият се ненадейно зад гърба му Радуил.

Червенокосия го посрещна затворен и съсредоточен. Стори му място до себе си на камъка, под който с бърз шепот протичаше пенлив самотен поток, и рече:

— Говори, малкия!

Калитко му разказа от игла до конец патилата си. Но когато стигна до онова място на описанието, дето се разиграваше преживелицата с ограбената войнишка торбичка, командирът изведнъж смрачи вежди.

— Всичко знам! — твърдо го пресече той. — Така. А сега — позволи ми да те погледам… какъв хубавец си!

Калитко изстина от този внезапен и хладен обрат у командира. Следния миг той бе готов да скочи и да признае увлечението си. Но думите на Червенокосия го задържаха:

— Ще видим. Работата ще се обсъди от другарски съд. Но аз не обичам неразумните четници: съвсем не са ми приятни слепешком вършени геройства.

— Ние бяхме гладни до умирачка, другарю командир! — направи опит да се защити овчарчето.

Командирът за втори път го прекъсна и продължи по-меко:

— Обстоятелствата са били тежки за вас, разбирам. Но запомни: със своето безумие да излизаш срещу стръвници заради торбичката им ти си изложил на опасност не само своя, но и живота на ранената другарка. Не е ли ясна безразсъдността на постъпката ти.

Калитко мълчеше и току прокарваше ръка по запотеното си чело, отривайки потта.

— Какво ще кажеш? Защо ти като партизанин си отстъпил на увлечението, без да туриш в ход своята съобразителност?

— Виновен съм, другарю командир!

— Така. Върви си сега.

— Ами после… сетне? — смутен и безпокоен запита малкият.

— Другарският съд ще реши.

Калитко си тръгна като убит, клатушкаше се и преплиташе крака. Думите на Червенокосия не търпяха никакви възражения. Младият и неопитен четник се беше провинил и трябваше да отговаря.

Час по-късно Калитко се снабди с лист хартия и молив, отмина в гората и там взе да излага цялата си погрешна стъпка, като признаваше вината си и молеше час по-скоро да се свика другарският съд, за да му определят заслужено наказание, и накрая обещаваше да се поправи.

Командирът го посрещна, без да каже дума, грабна молбата му и я направи на безкрайно дребни парченца.

Работата бе потъпкана щастливо за малкото партизанче. След това тръгна да дири Селим.

Но доброто и умно животно нийде не се виждаше, нито се чуваше гласът му.

Всички криеха от него. Най-сетне той научи от Дафина за нещастието. Кучето бе захвърлено в дола под Сърна бивак… Калитко не искаше да вярва на ушите си. Потисна го страшна мъка. Ходеше като побъркан из лагера и дори скришно си поплака. Но трябваше да понесе и това изпитание. И реши да отиде и зарови в земята своя верен приятел. Изкопаха му с Трътлето на тайно място малък гроб и го положиха в него. Нахвърлиха горски цветя върху прясната купчина пръст, заградиха я с чимове. И тук овчарчето отново напои мишките, като говореше:

— Гапи, Гапи! Така. Ти не знаеш: Селим толкоз страда и се мъчи, а гледай сега — той лежи тук не от ръката на ловните, които му стреляха, а от своите! Затуй ми е много мъчно…

Калитко дълго не успяваше да се утеши след тая несправедлива смърт. Дори и насън можеше да се чуе как го викаше при себе си:

— Селим! Ела, ела. Ти ще ни спасиш! Върви предай къде бяхме ние — децата, когато ни пра дъжда…

Десетина дни по-късно го пратиха да навести ранената другарка. И той тръгна с радост. По това време между двамата се завърза твърде любопитен разговор… Калитко се чувствуваше на седмото небе. Той се върна от село Крушата светнал като слънце. Тогава си рече:

— Да мислим сега за друго, а за Селим… такъв му бил късмета! Не бива да се размеквам за тоя, дето духа. Така: умрял — умрял, няма да го върнеш!…

Да, не биваше да се размеква. Защото на овчарчето предстояха още редица изпитания, които то трябваше да премине с твърдата воля на смел четник от Ягодовския партизански отред.