Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (131)

Блокадата

Борил и Местан останаха да пазят хората от пленения при могилката секретен пост. Сетне ги поведоха към резервната група, дето беше командното място на Червенокосия. Ударното ядро, начело с Мануш, безшумно се придвижи напред и залегна в царевиците, почти до самото село. Неговата задача беше най-трудна: да нападне и обезоръжи местния караул и стражата. На друга страна, като вървяха приведени ниско до земята и прескачаха плетищата, напредваха хората на Вълчан и Дафина.

Пъстрово глъхнеше в мъртвото мълчание. Само тук-таме се носеше дрезгав лай на кучета. Никакъв друг шум, никаква човешка глъчка. Студено трепкаха звездите по сънното небе. Сърцата напрегнато биеха. Всеки един, вперил поглед в тъмнината, с тревожно-плах израз чакаше отде ще му припукат. Дядо Тарас неволно се бе забъркал и никак не беше усетил как попадна в ядрото. Той току си повтаряше: „Ей такова нещо! Ей такова нещо!…“

Заровил глава между царевичните стебла, Мануш непрекъснато следеше фосфорните стрелки на часовника си. Уреченото време дойде.

— Другари, стягайте се! Дядо Тарас, след мене! Другари, напред!…

Групата навлезе в селото през главната улица. Кучетата се изсипаха със заметнати лапи по плетищата и нададоха оглушителен вой. Но старият колар бързо ги сплашваше, като приклякаше за камъни. Тогава те познаваха гласа му и внезапно млъкваха с ръмжене, като протест, че непознати хора са нарушили съня им.

Четниците следваха един след друг по двете страни на пътя, като се гушеха под сенките на орехите, чиито клони стърчаха над плетищата. Когато Мануш стъпи на площада, изведнъж срещу него припукаха три изстрела. Бяха ги усетили. Постовият стражар, който стреляше, бързо побягна в открития вход на общината.

— Другари, щурмуваме! — викна Мануш и размаха шмайзера над главата си.

Момчетата се юрнаха вкупом нататък. В същото време на площада излязоха Вълчан и Дафина. Манушевите четници стремително нахълтаха в караулното помещение. За кратко време селото беше в ръцете на партизаните.

Свръзките хукнаха да докладват на командното място за успешно проведената акция.

Подплашени от гръмогласния вик на Черния, между селските младежи от караула настъпи невъобразима паника. Без да пукнат пушка, те се предадоха, като сами предлагаха помощта си — да изловят и доведат тия, заради които отредът бе слязъл в селото им.

— Ние си имаме хора и за тая работа — отговори Мануш. — А вие сдавайте оръжието и си вървете по живо, по здраво!

Редом с това наблизо се заотваряха порти и вратници, задрънчаха ключалки и прозоречни стъкла. Събудени от шума, пъстровчани подаваха сънливи и рошави глави и от прозорец на прозореца зашепнаха плахо и смутено: „Партизани!…“ Дори някой извика: „Идат за бирника!…“ — Хласна рамката на прозореца и изтърча навън.

От уста на уста, от съсед на съсед новината бърже стигна и до най-крайната къщурка на селото. Скоро площадът се изпълни с любопитен весел народ и въоръжени въстаници. Възторгът, радостта и радушните пориви на селяните нямаха граница. В селото им бяха дошли неустрашими гости. И дълго не можеха да надвият чувствата си, нито да се наситят на събитието, което бяха очаквали скрито в душата си. А Буен, Облака и Мирка бяха удавени в прегръдки и целувки от своите близки…

Мануш тръгна да провери защо се бавят ония, които ядяха сърнешкото в дома на лесничея. Тогава той срещна двете момчета и ги свали от кончето.

Други се отправиха да търсят оръжие из селото.

Тук-таме из тълпата се чуваха предупредителни викове.

— Момчета, да вървим и ние! Да не ги оставяме да избягат, а да се докарат всички!

— Изяде ни тоя кмет… и бирника! Не ни плащат наряда за слънчогледа и фасуля! — викаше един старец, като размахваше заплашително тояжката си.

— Другари селяни, не мърдайте! Нашите постове няма да ви позволят да шарите, където си искате! Оставете всичко на нас, имайте доверие в партизаните! — провикна се Караджата, като се мъчеше да задържи нервния порив на пъстровчани.

На друга страна Дафина и останалите партизанки бяха насъбрали селските жени, живо разговаряха и се чуваха весели смехове и възклицания.