Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (134)

Народът присъжда

Стоките бяха раздадени. Архивата бе струпана на площада и веднага й драснаха кибрита. Изви се пламък на безброй оранжеви езичета. Изгорелите листове, понесени от вятъра, като черни птици летяха високо в пурпурно озарения мрак над площада. Хлапетиите заприпкаха около огъня, взеха да го прескачат и дигаха врява колкото им глас държи.

Командирът беше вече разпитал виновните и бе готов да вземе своето партизанско решение. Но той още се бавеше, тъй като постоянно при него се явяваха нови хора с нови оплаквания — главно против бирника и пъдаря, макар че последният не беше още издирен.

И изведнъж някой завика:

— Ето, водят го! Вързан!

Водеха пъдаря.

— Дайте края на въжето… ей тук… за дирека на общината да го обесим!…

Пъстровци напираха като жива стена и искаха да грабнат от ръцете на групата осъдения, но партизаните не дадоха.

Изправиха го пред командира…

Настъпваше развръзката на акцията и партизанският отред трябваше да влезе в ролята си на изпълнител на народната воля. Започна се нов разпит. Нови показания.

Децата, прекратили играта си, вкупом се повлякоха към овчарчето.

— Сега какво ще стане? — питаха те едно след друго, като пулеха плахи очи.

Калитко още не продумваше.

— Ще обесите ли бирника и пъдаря?

— И кмета ли?

— Не трябва кмета. В село Марково обесили кмета, ама той бил едно ку-че!… Така викат. Пък нашия кмет не прави лошо. Само бирника и оня… дето веднаж ме би със сопата си, когато се връщах от къра… Той заслужава!

Най-сетне Калитко отвори уста и рече!

— Прави, каквото правиш, но и за после мисли!

— Който прави зло, зло намира, нали?

— Който е убивал и палил.

— Командирът знае — добави овчарчето и продължи: — Ние не искаме със зло да се разправяме с хората. Но когато ни убиват и ние ще убиваме, защото знаем, че се защищаваме, за да не бъдем убити. Така ще ви каже и Червенокосия.

Селянчетата учудено се спогледаха: „Гледай ти — умно овчарче!“

— Ами ако речат да се помолят?…

— Те ще молят, както са молили и други, но това не помага. Да са мислили по-напреж.

Ненадейно прозвуча гласът на Червенокосия:

— Другари селяни, щом намирате, че тия хора заслужават наказание, ние вземаме под внимание вашите думи и ще се разправим с предателите. Присъдата ви е справедлива, защото е народна.

След това командирът се обърна към Мануш и каза:

— Сега е твой ред.

Мануш веднага се покачи на един сандък. Гръмовитият му глас екна надалеч. Ехото, блъскайки се от бряг на бряг по околните скатове, сякаш одобряваше всяка негова дума: така, така, така, така, така!

— Драги селяни и селянки, братя пъстровци! Вам стана ясно, че ние не сме чужди на болките и страданията ви, знаем вашите мъки и тегла. Затуй презряхме страха от смъртта и излязохме да дирим правдата, тъй дълго потъпквана в нашата родина! И ние се кълнем пред вас, че ще възстановим тая правда, като се борим до гроб с ония, които всекидневно ви гонят, грабят залъка от устата ви и ви пращат по затворите! Но, другари пъстровци, гледайте и вие… пазете се… да няма предатели между вас…

— Вярно! Да няма. Това искаме и ние! — често прекъсваха думите на оратора селяните.

А някои извръщаха глави, за да видят какво впечатление произвеждат върху виновните думите на черния.

Бирникът и пъдарят, застанали край зида на общината, пребледнели като тебешир, престъпваха от крак на крак. Те приличаха повече на мъртъвци, отколкото на живи хора. С делата си те бяха се обрекли на ужаса, който им предстоеше да изпитат, и никой не ги щадеше в тоя ден на справедливо възмездие…

След като малкият митинг завърши, селяните се разшетаха и скоро надонесоха разни подаръци на партизаните: ризи, пешкири за лице, чорапи, хляб, ябълки, орехи и мед.

Тогава Агапи тихичко продума на Калитко:

— Ами ние забравихме сърнешкото! Галиба видях, че носеха тавата.

Тавата с печеното сърне, донесена от някой шегаджия, лежеше край стъпалата на общината. Калитко протегна ръка и рече:

— Върви и лапай!

Белязаното овчарче се ухили; до уши и мълком тръгна нататък.

Малко преди полунощ партизаните се оттеглиха. Селото излезе да ги изпрати до самата могилка.

Като се прощаваше с народа, командирът се ръкува със старците пъстровци и повтори заръките на мустакатия партизанин: да се слушат и да не допущат да се въдят в средата им предатели и доносчици на властта.

— Там ни е пътя — добави дядо Тарас, като вървеше до своята разхълцана бабичка, която триеше зачервени очи с краищата на керемидената си шамия.

— Останете тук, момчета, да бъдем заедно. Инак войската ще дойде и лошо ни чака! — заяви старецът, който най-упорито нападаше бирника и пъдаря.

— Не бойте се, дядо, ние сме наблизо и няма да позволим да страдате повече!

Командирът знаеше, че това е само една полуутеха за наплашените селяни, но негов дълг бе да окуражава народа.

Раздялата беше трогателна и незабравима. А хлапетата придружиха овчарчетата до самата могилка, като постоянно повтаряха:

— Момчета, пак елате! Пак ела, Калитко!…

Отредът беше подбрал бирника и пъдаря, които пристъпяха като спънати коне и с разплакани очи. Но множеството мислеше, че те са заслужили съдбата си и не ги жалеше. Когато пъстровци се разотидоха, под могилката екнаха два пистолетни гърмежа. Присъдата беше изпълнена.

В ръцете на партизаните паднаха като бойни трофеи: петнадесет карабини, три двуцевни пушки, една пишеща машина, далекоглед, един радиоприемник и четири пистолета. Единият се беше паднал на овчарчето.

Веригата отново се разгъна и тръгна към бивак номер три. На първия планински скат тя бе догонена от някакъв спотаен грохот. Всички обърнаха глави назад.

По пътя в долината протичаха разпокъсани светлини от моторни коли. Фаровете ту святкаха, ту гаснеха зад неясните очертания на храсти и дървета.

— Отиват да гонят Михаля — рече партизанинът Буен.

Кметът своевременно беше призовал ловните на помощ по-бързо възстановения телефон на общината…

— Сега е тъкмо време да се нападне Велево — изтърва някой.

— Да, след още една-две акции като днешната ловците ще уплетат конците — поясни друг. — Червенокосия на това разчита.

А Калитко попита доктора:

— Другарю Чурек, как е момиченцето?

— Надявам се, че не е опасно болно.

Калитко не питаше случайно за болното момиченце. Той си спомняше и за друго момиче със сини очи, затуй не можеше да забрави очичките на детето, които сякаш и сега, в гъстия мрак, го гледаха така жално и безпомощно.

„Така гледаше и другарката Горица — там, в Сухата пещера.“

Потайният шум на партизанските стъпки заглъхна в тишината на дълбоката гора.