Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Уловка
Зеленко вървеше последен по стръмната пътека за дола. Калитко, изпреварил няколко крачки напред, се обърна и рече:
— Бързай, Чичин, какво се клатиш!
Старият войник се спря, застана под един сипей и помаха на момчетата да спрат.
— Бавно, другари! Не отиваме на сватба. Тук има нещо…
— Какво има?
— Аз без пушка не отивам.
— Това какво е!… Не бой се, другарю, ние имаме — прекъсна го един млад партизанин, на име Пирин, като му посочи рязанката си. — Що да губим време? Тъкмо сега ни е паднало да се наядем здравата от три дни насам.
Зеленко също беше гладен, пред очите му тъмнееше и чувствуваше, че нуждата да яде е по-силна от всякакъв страх. Но като се смъкваха по надолнището, той повторно задържа напиращите младежи и дълго се вслушва. Направи му впечатление, че обикновено не така дрънкат говеждите хлопатари.
Звъняха не един, а сякаш цяла вързаница хлопатари, каквито обикновено окачват на добитъка, когато го пуснат в дълбоката гора и хората следят по звънците да го не изгубят.
Какво ли се е забъркало? И дали е „чужд късмет“ — мислеше си всеки поотделно.
— Трябва да е някоя яловица. Такива има по нас: пуснат ги да се угояват и наесен им теглят ножа — подсказа някой.
Зеленко поклати недоверчиво глава:
— Няма такива работи, чичин: сега е такъв глад, че хората не пущат къде да е стоката си. Тая крава е кьорфишек. Не така дрънчат хлопатарите.
Неговите обяснения предизвикаха само смях и подозрение в смелостта му.
— Заек! — подхвърли Калитко.
Но Зеленко не се предаваше и продължи:
— Не, джанъм, не е така при добитъка. Там ще звъннат: тран-ка, тран! — и ще замлъкнат, и пак: тран-ка, тран! А тук — продължително транкат, сякаш този, който дрънка, през плет не е чувал хлопатар.
Но гладът беше по-силен от доводите на разума и партизаните не слушаха неговите възражения. Дори един, за да подигне настроението, произнесе:
— Сухи гащи риба не ядат, другари!…
И пак тръгнаха един след друг.
— Ей, вижте какво се бялка там! — внезапно рече Трътлето.
— Добитък!
През дълбоките храсти, на малка полянка, смътно се виждаше бяло петно. Къде бяха другите крави?…
Полека-лека настроението на хайката за кравешки лов поизстина. Момчетата се запоглеждаха смутени. Звънците бяха заглъхнали съвсем.
Овчарчето, запалено повече от всеки друг, току се въртеше безпокойно на място и не обелваше зъб.
Неочаквано някой го бутна и рече:
— Погледни на скалата горе!…
Калитко обърна глава и сърцето му замря.
Редом с това изведнаж се разнесе шум от търкалящ се камък.
Отдясно на пътя им, през гората, се провиждаше гърбата скала, затрупана от горе до долу с клоните на вековни букови дървета. Там се укриваха стражари, нахлупили каски до веждите и облечени в ризи със защитен цвят. Те почти не се разпознаваха от общия тон на зеленината, но на овчарчето се стори, че вижда нечий ботуш, подкован с железни кабари.
— Кой там? — като попарен извика Калитко и мигновено се скупчи на тясната пътека.
Вместо отговор се чу свирепо: та-та-та-та-та!
Биеше автоматична пушка. Последва втора и трета.
— Картечно гнездо, другари! Връщай се назад!…
Но назад не можеше да се мине. Мястото беше прострелвано от скрития враг. Особено в тежко положение се оказа Пирин, който беше отминал доста напред.
Ясно беше, че звънците служеха за примамка. Имаше засада от частите на контрачетата, които бяха пристигнали в село Тиган. Те обсипваха с куршуми горската пътека и се смълчаваха.
Зеленко пребледня като брезовата кора на дървото, зад което беше подирил прикритие. Той се срасна със земята. Сетне потърси с поглед момчетата, но не видя никое от тях: те се бяха укрили кой където свари.
Тогава се чуха и карабинни изстрели. Отговаряха партизаните.
— Врян! Вряннн! — Ехото заблъска като дървен чук по стените на меден казан.
Калитко се обърна към едного от другарите си и подвикна:
— Ами сега? Кой ще иде за помощ в бивака? Къде е Чичин?
— Чичин скочи зад скалите и избяга! — неочаквано се обади зад гърба му Агапи.
От тази неприятна новина Калитко се почувствува като ударен с плесница през лицето. Пред очите му потъмня…
— Ще отговаря с главата си, кучето! — само това продума той, но веднага забрави за „кучето“ Чичин и се примъкна навътре в храстите.
— Да иде Пирин!…
Пирин, който бе забелязал скока на Зеленко, бързо се придвижи, зае мястото му зад дънера на брезата и не смееше да мръдне. Но щом чу вика на другарите си: „Пирин, бягай в бивака!“ — той реши — става що става — да изпълни задачата, защото никак не се знаеше какво може да се случи. Можеха да ги изловят с обходно движение, тъй като доста се бяха отдалечили от лагера.
Младият четник дигна лекичко глава, облегна се на лакът и протегна лявата си ръка, за да направи първото движение. Но като погледна нагоре, изведнъж замръзна на място: през клоните на буките го следеше дулото на вражеска автоматка. Той не можеше да върви напред, а трябваше да търси спасение в скока, който беше направил старият войник, ако не искаше да бъде убит, и то много скоро. И тъкмо когато се канеше да отстъпи, редица изстрели го покосиха за миг.
Пирин се изправи на колене, болно изстена, обърна се по гръб, обърна се още веднъж и като боров труп се отърколи по стръмния откос. Последен въздъх се изтръгна от гърдите му:
— Другари, къде сте? Помощ!…
Но никой не го разбра.
Последва страхотен вик, който смрази сърцата на всички:
— Господин старши, заварди пътя отзад! Рашко, Стояне, дръж брега на рекичката!
— Другари, обграждат ни! Огън!…
Пукотът на стрелбата се разпали с нова сила. Стреляше се от двете страни, без да се виждат една друга. Калитко не беше дал още нито един изстрел, защото търсеше противника, но не го виждаше и не искаше да хаби куршумите напразно. Между това той си мислеше: „Чичин, Чичин, лошо направих аз, дето не ти светих маслото в Паче-дере!…“
Привлечени от тътнежите в дола, група партизани, начело с Вълчан, с ура и нестихнали викове се хвърлиха в боя, но без да пукнат пушка: стражарите се бяха изтеглили. Те бяха дошли с големи надежди за богат лов, но не усетиха как сами се заплетоха в собствената си уловка и имаше опасност мнозина от тях да пострадат…
Вълчан се обади:
— Паднаха ли другари?
— Зеленко избяга! — отговори Калитко. Мисълта му непрекъснато бе заета със стария войник, а сякаш забравяше за убития другар…
Между това той току хвърляше погледи към бялото петно сред храстите — един чудно изгладен от дъжда и времето варовит камък. Никаква крава не се виждаше. „Може би врагът я бе подкарал със себе си“ — упорито си мислеше Калитко: самолюбието му, че е станал жертва на гладното си въображение, го караше да страда. Но следния миг той отново трябваше да залегне. Гърмежите се повториха. Някой стреляше при другия бряг на откоса, а автоматките сърдито му отговаряха от далечината. След малко се чу познат глас:
— Момчета, помогнете! — и пак изстрели, които следваха с методична точност и бавност.
Старият войник не беше избягал.
След попадането на Пирин в откоса, Зеленко грабна пушката му, избра си позиция и дълго чака да се подаде врагът. Той беше унищожил един и ранил друг от засадата, а останалите постепенно се отдръпнаха.
Калитко тръгна свободно между дърветата, като питаше на висок глас:
— Чичин, ти ли си? Има ли крава?
— Има хлопатар! Изтървали го мерзавците в рекичката!…
За Вълчан стана ясно, че противникът, използувайки своя минал опит, беше си послужил с тая хитрина, след като е научил за глада в бивака. Но Вълчан не знаеше, че това бе станало по нареждането на велевската петорка.
От тоя ден нататък въображаемата крава стана пословичен израз в отреда: когато не вярваха на някого, партизаните обичаха да казват: „Кравата ти дрънка.“
Когато се намериха, Калитко и Зеленко застанаха лице срещу лице и дълго се гледаха, без да промълвят. Сетне овчарчето изтри с ръкав потното си чело, тръсна глава и като подаваше ръка на стария войник, рече:
— Чичин, сега вече разбрах, че си напълно наш!
Политическият комисар нареди веднага да се пренесе бивакът надалече зад Гребена. Но на другата нощ отново се прибраха обратно.