Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
В лагера на партизаните
На известно разстояние от лагера пазеха въоръжени часовои и будно бдяха на всички страни. Когато овчарчетата се натъкнаха на един от тях, Калитко дигна ръка и викна отдалече:
— Наши сме! Наши!
— Командирът ли ви праща? — рече един от часовоите. Децата завъртяха глави.
Партизанинът ги огледа от глава до пети. Погледът му се спря на одрипавелите им дрешки. Момчетата бяха твърде занемарени, окаляни и нечисти. Дългите им коси се подаваха изпод омазнените каскетчета, като стигаха чак до яките на палтенцата, дори ги покриваха.
Часовоят се обърна назад и изсвири с уста по овчарски. Скоро приближиха двама младежи. Поеха торбата и поведоха овчарчетата към върха, по който лъкатушно тичаха пенливи поточета, скачаха по валчестите камъчета и весело клокочеха. Дантелената им пяна блестеше на утринното слънце.
Между стръмни скали и вековни борови дървета, стигащи до небето, бе бивакът на партизаните. Четата броеше около двадесетина души мъже и младежи, облечени в партизански униформи и всички въоръжени с пушки, шмайзери и бомби. Имаше и няколко девойки, които се намираха малко по-нагоре, зад лещаците, дето гореше огън и се вареше гозбата на четата.
Наляво в гората, под разпънатото и завързано с връвчици за дърветата платнище, имаше неголяма чамова маса, закрепена на забити в земята колове. На единия й край личеше походно радио с електрически батерии, а на другия — пишеща машина. При нея седяха двама души: помощникът на командира и политическият комисар. Политическият комисар беше нисък на ръст, с широки плещи. Той тракаше позиви на машината; другият, по-едър, прегърбен над радиото, слушаше новините от Москва. Лицата им не се виждаха. Ниско по стъблата на околните дървета прозъртаха окачени торби и раници.
Останалите партизани също бяха заети. Някои, съблечени до кръста, се миеха на потока; други, с книга в ръка, лежаха по скалите и четяха; трети, насядали по облите, покрити с лишеи камъни, чистеха оръжието си, тихо си приказваха или мълчаливо пушеха. Често очите им се устремяваха далече в равнината, дето ги очакваха майки и близки и дето полицията безмилостно се разправяше с народа от села и градове…
— Стойте сега! — каза един от партизаните, като стовари торбата с шилето в краката на овчарчетата.
Момчетата покорно застанаха до една отвесна скала, далече от останалите партизани. Там имаше и други младежи, които бяха пристигнали миналата вечер в бивака.
Партизанинът изчезна зад скалите и изведнаж се появи при платнището. Помая се малко при помощниците, прошепна нещо на подгърбения и тръгна обратно. Едрият остави радиото и се запъти към овчарчетата. Той имаше мургаво лице, беше мустакат и говореше с гърлен глас. Щом съгледа децата, мургавият партизанин, когото всички в четата наричаха Черния, отдалече почна да подпява:
Какините Радкини дечица,
кака на четмо ще ги научи…
Той спря при тях и шеговито подвикна:
— Носите ли си футбола?
Калитко се почувствува стеснен и оскърбен от шегата и стана тъмночервен като лале.
— Не? Тогава ще ви водя на Орлов връх за гаржета.
— Мануш, що се майтапиш с момчетата? Я по-добре Здравка да им позакърпи дрехите! — подхвърли някой от близките скали.
Черния врътна глава.
— Ще стане. И четината им другарят Видю ще смъкне до дъно!
Черния каза още няколко шеги и бързо стана сериозен:
— Постойте тук, докато се опознаем добре. Дотогава и чорбата ще стане. Гладни ли сте?
Трътлестото отвърна „ба“, а Калитко пак се почувствува дълбоко засегнат. За какво ги смяташе този мустакат шегобиец? Че са тръгнали за чорбата му? О, ако той знае, че малките пътници от вчера не бяха хапвали троха хляб, друга песен щеше да запее! Но Калитко предпочиташе да умре, отколкото да прояви слабост. Когато Черния отиде отново при радиото, той погледна навъсено Агапи и заядливо го дръпна за яката:
— Гладник! Биваше ли да въртиш глава?…
Ненадейно пред тях изскочи Радуил — съвършено променен, с весело лице, горд и щастлив. Не се забелязваше вече у него предишната свитост, дори стъпките му бяха по-смели и решителни.
— И вие ли допаднахте?
— Мигач! Мигач!… — викнаха едновременно зарадвани овчарчетата, като зяпнало се спогледаха. — Кога пристигна?
— Снощи вечер.
— Страшно ли беше по пътя?
— После ще си поприказваме. Сегичка имам още малко работа — отвърна Радуил, мина бързешком край тях и потъна в гората.
Когато Мануш повторно дойде при малките и спря мълчаливо зад гърба им, той завари следната картина: Калитко бе измъкнал ножа от канията и с голямо усърдие го точеше на края на скалата, а Гапи носеше вода в шепите си и търпеливо обливаше „точилото“ Тогава шегобиецът направи уплашено лице и се развика:
— Другари, какво направихме ние?!…
Седналите наблизо партизани изоставиха заниманията си и обърнаха любопитни очи.
— Фашисти сме пуснали в пазвата си! Слепи ли сме? Това момче ни е взело на око и решително точи ножа си! Кой ще отговаря за него?
Овчарчетата, стреснати от вика, бързо отпуснаха ръце и се смразиха. Но скоро Агапи се съвзе и се усмихна безпомощно и вяло. А Калитко мълчеше важно, с бръчка между веждите. Като ги гледаха така объркани, партизаните взеха да се смеят на висок глас. Черния, напротив, като че ли нищо не бе станало, продължи все тъй сериозно, като обърна поглед към кучето:
— Виж, кученцето ви е по-чистичко. С него човек може да легне под една черга.
Калитко и този път не отвърна на мъчителната подигравка и пак стеснително приклепа.
— Как се казва?
— Селим — отвърна Агапи.
— Турчин, а?
Трътлестото се ухили и показа дребните си зъби, без да продума. Сетне скришом погледна другаря си, който хапеше устни, загледан към искрящите води на потока.
— Тъй — подхвана отново партизанинът. — Но хайде, чорбата е готова. — Подбра ги приятелски за рамената и ги поведе към лещаците.
Агапи това и чакаше. Той дори подрипна на един крак, зарадван, че на свиренето в корема му най-сетне идеше краят. А Калитко важно пристъпяше, изпъчил гърди, и говореше:
— Аз не съм гладен, но другаря ми… — макар да му тъмнееше пред очите от глад. И поради изтощение и слабост от изминатия неравен път, всичко пред погледа му се сливаше в едно грамадно мъгливо петно.
Когато си похапнаха и станаха от яденето, Агапи рече:
— Хубаво се налапах! Сега трябва да ни дадат работа, да си платим масрафа.
Калитко начупи устни, обърна глава и подири с поглед Мигача.