Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (43)

Калитко пленник

Натовариха го да отиде на Вълча поляна, където щеше да се срещне с някого и да получи патрони. Явката не беше далече и той тръгна по здрач, като взе със себе си кучето Селим. На гърба му висеше празната раница, която бе му подарил Марин.

Този път забраната за горяните да излизат в планината трая най-дълго. Общинската власт в Ягодово издаваше разрешителни само на ония селяни, които считаше за свои привърженици. Но в лагера се знаеше вече, че забраната ще бъде дигната и колите отново ще заскрибуцат по каменистите пътища за околността. Гората мълчеше тайнствена и глуха. Освен това беше празник.

На Вълча поляна също владееше пълна тишина. Но ако човек напрегнеше слух, щеше да долови тих човешки шепот между храстите. Явката от двама младежи лежеше в единия кът на поляната, като беше закътала в шумата торбичка с патрони.

— Забавиха се тия хора — продума единият, намъкнал ботуши и панталони от синкав цвят, с бледосини кантове.

— Ще ни намерят.

— Кого ли ще пратят?

— Сигурно овчарчето.

— Огън момче!

— И вярно като куршум.

— Що ли се бави?

— Сигурно е тръгнало по глухи пътеки, за да се предпази.

— Разправи ми нещо за това овчарче — помоли този с ботушите. — Аз бях се запас и не помня кога е пораснало.

— Да ти разправя… — започна другият, но изведнаж се прекъсна. Насрещните храсти прошумяха. Разтвориха се и оттам се подаде Селим.

— Пастирчето иде!

Младежите станаха на крака.

Кучето ги гледаше с неспокойно ръмжене. Единият се помъчи да го помами:

— Селим, ела, братко!

Но Селим никак не се трогна от топлите думи. Отстъпи назад и предупредително изръмжа.

— Има нещо! — усъмни се явката.

Докато учудено разменяха погледи и се питаха без думи, ненадейно висок детски глас долетя откъм тясната пътека на гората. Приказваше Калитко, почти викаше, но на кого, не можеше да се схване:

— Всичко ще ви кажа, но няма да ме биете! Младежите плахо се спогледаха: овчарчето беше заловено.

Без да се бавят, те бързо потънаха в гъстата гора.

 

 

Да, най-сетне Калитко попадна в ръцете на врага. Колкото и горчиво да изглеждаше това, то беше истина. Залавянето му стана съвсем неочаквано.

Момчето наближаваше Вълча поляна. Оставаше му само да прехвърли една долчинка и да изпълни задачата си. Но както вървеше по стръмнината надолу, ненадейно нещо изскочи пред него, пресече пътеката и се шибна в близкия гъсталак.

— Сърничка! Дръж, Селим!

И куче, и пастирче се втурнаха да гонят младото сърне. Забъркаха се в шумата на гората, дето бе изчезнало изплашеното животно. Дълго се лутаха, но не намериха никаква следа. Сърнето сякаш бе потънало в земята. Калитко каза:

— Нямали сме късмет на сърнешко, Селим!

Върнаха се обратно да търсят пътя. Тогава дойде страшното. Като погледна пред себе си, Калитко изведнаж се спря и замръзна на място. Край един боров пън, плосък и широк като софра, стояха двама непознати, настръхнали и с карабини в ръце, цевите на които застрашително се бяха насочили в гърдите на малкото момче.

Те бяха облечени в полустражарски, полуграждански дрехи и с каскети на глава.

— Стой!

— Горе ръцете!

Селим трепна, заръмжа с настръхнала козина, готов всеки миг да полети с острите си зъби срещу непознатите. Но овчарчето веднага схвана безизходното си положение, затуй го свика:

— Чиба! Млъкни сега!

Кучето се отдръпна и зачака безпокойно, като не сваляше очи от двамата полицаи.

Стражарите го бяха наблюдавали доста от дълго и дълго вървяха по следите на момчето. Но те постъпиха твърде лекомислено, като преждевременно изскочиха на пътя му.

Обградиха го за миг и го претършуваха най-внимателно. Ножът му бе останал у Борис. По-лошо би било за него, ако носеше оръжие… Така си мислеше пленникът, дигнал високо ръце. Освен това острият му нюх веднага долови, че тези хора бяха сръбнали. Дъхът на двамата издаваше отвратителна винена миризма от далечно разстояние. Това беше причината, за да не пресметнат, че най-добре би било да го хванат на самата Вълча поляна, когато щеше да се срещне с явката.

„Лоша работа!“ — каза си Калитко, като тайно наблюдаваше двамата мъже, загрубели в полицейската си служба.

От джоба на по-ниския се подаваше гърлото на бутилка, а езикът му често му изменяше, затуй фъфлеше и изричаше думите наполовина.

„Чудесно!“ — повторно забеляза на себе си овчарчето. Това откритие му даде надежда, че той ще успее някак да се измъкне от бедата. Пое дълбоко дъх и веднага усети, че страхът му се бе изпарил след първата тревога. Умът му трескаво работеше.

— Падна ли в капана? — изръмжа този, който фъфлеше.

— Хитрата сврака — с двата крака! — подхвърли другият, като се усмихна злобно.

Калитко мълчеше и съобразяваше. Търсеше да се залови за някоя хитрина, която би му помогнала да се измъкне невредим от сполетялата го беда.

— Говорѝ, де! Къде си тръгнало?

Вместо отговор Калитко, като се мъчеше да бъде спокоен, каза:

— Да се разберем първо: вие от Ягодово ли излязохте?

— И от Ягодово излязохме, и не сме излезли от Ягодово. Ти кой си, та питаш?

— Момче! Събирай си устата и да знаеш с кого приказваш! — сопна му се фъфлещият. Личеше, че беше пиян. Носът му се червенееше като морков.

— Рекох да попитам за Калитин Паунов…

Калитко бе схванал, че стражарите не го познават, нито познаваха чичо му Калитин и куражът му се възвърна.

— Момче, не се преструвай!

— Момче, ще изядеш приклада ми!

— Аз ли?! Защо да се преструвам? Кой казва това? Хм… вие… тъй ми се вижда. За кого ме вземате?

— Ти си овчарчето. Калитко завъртя глава:

— Познавам го. Калитко, нали? Всички ги познават каква въртележка е. Но той остана горе. Тук е кучето му…

— Момче, лъжеш!

— Момче, ти си!

— Момче, един като ти светна, няма да станеш!

— Да помниш кое си ти!

— Гледайте само после да не съжалявате! И аз съм партизанче, но бъркате името ми. Честна дума. Аз съм Иван… Всички в Ягодово ме познават. Питайте хората.

Непознатите мигновено се спогледаха и също като автомати мигновено тръснаха глави. В погледа на ниския се четеше: „Да нямаш грешка?“

А погледът на другия отвърна: „Тъй ще да е работата. Дявол да го вземе! Овчарчето е неуловимо!“

Дълго недоумяваха. Думите на момчето им се струваха като признание насън. Никога не бяха обърквани така, както сега, когато пленникът открито си признаваше, че е партизанин. Не вярваха просто на ушите си. Те поискаха да им се повтори и момчето повтори признанието си. А Калитко таеше нещо в душата си, затова въртеше разговора, както му изнасяше.

— Няма да ме обесят, я! Аз съм малко момче… — добави той, като разтвори широко ръце.

— Не те питат сега!

— Да вървим в Ягодово. Там се оправяй!

— Да вървим! — отвърна с готовност момчето и тръгна напред. — Аз повече се страхувам от вас. Там ще се разберем и работата ще се оправи. Омръзна ми в гората. Отколе да съм избягал… но смееш ли! Партизаните ще ти светят маслото.

Стражарите отново се спогледаха. След това фъфлещият го настигна и грубо го задърпа за ръкава.

— Ти не бързай като пърле пред майка си! Къде си тръгнал, това ми кажи!

— Тръгнал съм аз, но нищо няма да свърша — с отчаяние в гласа продума Калитко, като тежко въздъхна.

Обясни им всичко. Излъга само едно: че явката ще донесе патроните към полунощ, по петляно време.

— О-о! Пък сега се мръква…

Непознатите отстъпиха назад по пътеката, допряха носове като две сънливи прасета и сподавено загрухтяха един на друг. От разговора им нищо не се разбираше, макар Калитко да напрягаше слух. Но карабината на всеки лежеше здраво в ръката му.

„Дано не се сетят да ми вържат ръцете. Ма-ле-е, само това искам засегичка!“ — молеше се на ум момчето.

Не му мина и през ум мисълта за внезапно бягство. А трътлестото сигурно така би направило. Очевидно щяха да го застрелят при първата крачка сред тия преплетени трънаци от къпини, хмел и глогини.

Мъжете продължиха да си шепнат. Алкохолът в разпалените им глави дразнеше лекомислено въображението им, даваше му крила и разпалваше с двойна сила мечтите им. И без да мислят надълбоко за последствията и за това, къде ги водеше момчето, но като се надяваха да се проявят и да спипат още пленници, напълно се споразумяха: „…Сетне ще им отърколим главите и право на коменданта във Велево!…“

Приближиха и мълчаливо подкараха своята жертва.

— Излъжеш ли ни, горко ти! — рече по едно време фъфлещият.

— Ще те претрепем!

— И под шумата ще те заровим!

Тъкмо при тая заплаха Калитко се развика, че всичко ще им каже, само да не го бият. Но той не викаше за себе си, а искаше да подготви явката. Младежите чуха предупредителните викове и благополучно офейкаха, като забравиха патроните сред храстите…

Непознатите уморено се стовариха на гъсто обраслата с изтравниче поляна, като поставиха овчарчето между себе си. Кучето остана при пътеката. Не смееше да приближи опасните въоръжени хора с ниско прихлупени каскети. Но очите му останаха докрай приковани в момчето, сякаш чакаше някакъв знак от него…

Калитко обходи тайно с поглед поляната. И сякаш камък се смъкна от плещите му. Явката беше спасена. Хубаво. Сега нямаше друга грижа, освен да мисли за своето избавление.