Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Калитко се разпорежда
Той помнеше, че когато ловните хванеха някой другар, не се задоволяваха само с бой и рязане на глави. Палачите изобщо отиваха твърде далече и прибягваха до всевъзможни мъчения. Особено когато упражняваха душевен натиск върху своя пленник: подхвърляха му невероятни обещания, огорчаваха го с цинични подигравки и унижаваха с „най-невинни“ думи и действия беззащитния. Например питаха: „Искаш ли да те пуснем? Утре ще те пуснем, защото личи, че си невинен, подмамен и неволно си се забъркал в делата на партизаните.“
Но не го пускаха.
Или — влизайки в ареста при някой обречен, те, просмукани с ехидност до мозъка на костите си, с престорена сериозност залъгваха човека и сипеха мъчителни утехи: „Върви с нас! Не бой се: ще те водим при капитана за разпит — дотегнал си му! — и на заранта ще си вървиш дома. Защо си ни? Вижда се, че си добро момче, само че откажи се от шумкарите. Ние те съветваме приятелски.“
Но вместо на разпит при капитана, „приятелите“ откарват жертвата навън, замъкват я в най-близката слънчогледова нива и… сетне поставят някакъв топчест предмет в кърпа, а отдолу се процежда… процеждат се някакви рубинени капки…
И сега на Калитко му се пощя — за отплата и той да унижи и оскърби, да си върне за обидите над Витко например.
Речено — сторено. И в Паче-дере се разигра една твърде забавна сцена, през която Калитко — като се държеше престорено-глупаво и често-често премигвайки с метличките си — говореше:
— Така. Значи, ти си наш… чичин?
С непрекъсващо вълнение и страх Зеленко отвърна:
— Аз, чичин, още там, когато слезе при огъня, те усетих. Аз, ако питаш, не те застрелях, защото ми домиля на сърцето: душа е това, не шега! Пък и момченцето — рекох си — може да си има майка.
— Така. А пък аз, чичин, виж да ти кажа: много ми харесва платнището ти. Дай ми го, ако искаш, да не ме вали дъжда в гората.
— Може, може! — завъртя глава чичин.
— Доброволно, нали?
— А-ха, а-ха!
— Аз одеве никак не мислех за твоето платнище, но ти знаеш: „С всяка измината минута човешката мисъл става по-богата.“ Нали?
— Става, става!
— Аз съм гол, разбираш ли?
— Бива, джанъм! Защо да правим пазарлък? Да не съм давал пари за него?
Старият войник бе готов да даде всичко, само и само да не посяга това момче на кожата му. Зер той беше виновен: веднаж за кучето и втори път — дето се беше нагърбил пред началниците си със задачата да го преследва и лови само заради някаква си отпуска, която в никакъв случай не можеше да има по-голяма цена от един човешки живот.
Калитко строго му напомни:
— Ама да не кажеш сетне, че съм те обрал? А-а! Командира ще ме дере. Ти не знаеш дисциплината в отреда.
— Вятър! — пресече го пленникът и увлечено продължи да лъже: — Ти не ме познаваш, чичин: аз, да има колай, цялата войска бих ограбил, за да нахраня и облека партизаните. Аз съм ваш, не ме познаваш!
— Виждам, че си човек и половина, но… — запъна се овчарчето и пак бързо подзе — мене ми трябват и твоята куртка, и панталони… да си натаманя едно брич-панталонче. Ама няма накъде да шавам: работата ще отиде до ушите на Червенокосия…
— Може, може!
— Даваш ли?
— А-ха, а-ха.
— Хайде, де! Какво чакаш! Хвърляй накуп, че нямам време.
Докато Зеленко сваляше едно по едно нещата от гърба си и остана гол, по една риза и гащета, Калитко продължи престорено да се плаши и извинява:
— Пък ти прощавай! И никому дума! Какво да го правиш: в балкана е такъв студ понявгаш.
— А бе, чичин, иска ли питане!
— Така. Сетне, да щеш да ми подариш и чизмите си, а? — И тутакси натърти: — Витко бос ходеше из трънаците! Имаш ли хабер?!
Зеленко затрепера бос и по долни дрехи, макар въздухът да беше зноен и над брега на дола трептеше сребриста мараня. Но зад неговото треперене прозърташе страх и колебание: кой път да хваща, след като цялото военно имущество, което му се числеше, сега лежеше скупчено пред краката на опасното хлапе.
Накрая малкият посегна, смъкна каската му и я нахлузи на главата си.
— Става ми! Сега сме квит. Карай си колата! — предупреди той.
Зеленко потръгна, потръгна, плахо заозъртан, па изведнъж се скупчи под едно дръвче. Прехвана с ръце голите си колене и замълча, забил поглед в земята.
Изкаляните му партенки се бяха свлекли от краката и едва се държаха, полепнали, за петите му.
Налегнаха го черни мисли, чувство за отговорност и друго. Най-противни тръпки като хиляди мравчици запълзяха по гърба му.
— Какво чакаш? — сепна го Калитко.
Тогава Зеленко окопитено заговори:
— Размислих, чичин, и намислих: лошо ми се пише, река ли да се върна в казармата. Ще дойда с вас!
— Решаваш ли?
Чичин подсвирна: да!
— Ела; Ние не ядем хора. Но да не се хапеш отсетне?… Я по-добре си върви, качи се на чуждестранния параход и бягай от главата ми!
На него изведнъж се бе харесала тая думичка „чуждестранен“, подслушана там, под високите скали край огъня, и взе често да я употребява.
Те бяха и двамата големи приказливци и дълго биха се разправяли, но в това време се зададе група партизани, бършейки потни и уморени от напрежението през боя лица, и бързо притихнаха.
Начело на групата вървеше Черния. Той обясняваше с ръка нещо на четниците и всички се озъртаха покрай самата пътека.
— Видях го за малко и сетне го изгубих.
— Мярна ми се, кучето! Но щом бомбата избумтя и ловните се разбягаха, сякаш в дън-земя потъна.
— Да се прерови всяко ъгълче и да се открие!
Търсеха Топора.
Зеленко стана на крака и като не сваляше поглед от черния партизанин, затръска глава по посока на храстите. Той искаше с нямо движение да покаже къде бе паднал поручикът.
Мануш го забеляза и викна:
— Какъв е този там?
— Аз го плених, другарю помощник!
Черния се запъти към полуголия и отдалече попита: каква е тая работа, защо е гол?
Зеленко потопи поглед в земята и не отговори.
Тогава Мануш изгледа строго партизанчето, тръсна глава и зацъка с език.
— Кой се разпорежда на своя глава тук? — внезапно натърти той.
Калитко мълчаливо свали каската и я сложи върху купчината дрехи.
— Ти откога стана разбойник, че захвана да плячкосваш хората по пътищата?
Малкият срита купчината, смутено отстъпи крачка назад и застанал с чинно прибрани ръце, смънка нерешително:
— Другарю командир, крив ли съм аз? Питайте го: той се канеше да заминава с чуждестранен параход и ми ги подари. — И хукна през глава към буката, дето от половин час вече Горица трепереше за него.
Общ смях сподири стъпките му. Но момчето бе твърде доволно и радостно от постъпката си.
Мануш се обърна към Зеленко, даде му знак да се облече и веднага да тръгне след него — да му посочи мястото, дето се укриваше офицерът.
— А после ще видим какво да правим с тебе. Ние държим сметка за всичко.