Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (89)

Пленникът не издава

Поручикът скочи от камионетката. Погледна към втория етаж на прогимназията: един от прозорците светеше.

— По палатките! — викна той. — Арестанта след мене! Войниците наскачаха от колата и се пръснаха из училищния двор, като вдигаха обичайната войнишка врява. Други поведоха партизанина след началника.

Топора се вмъкна през широката врата на входа, изкачи стълбището и похлопа на вратата на класната стая. Капитанът сам му отвори.

— Влез! Рапортувай поручик Червенаков!

Топора каза, че са обходили повечето биваци, но без полза. В същност те бяха стигнали до подножието на Орлов връх и не посмяха да продължат повече. За Топора бе съвършено безразлично дали ще обходят или не. Съдбата на Витко бе предрешена. Но военните, за свое оправдание, постъпваха винаги така и се лъжеха най-безочливо един друг.

Капитанът го прекъсна:

— Как се държа пленникът?

— Мълчи като ей това дърво! — поручикът ядно почука с пръст по масата. — Не иска и не иска да говори. Разиграва ни.

— Разиграва ни, да — мрачно отсече капитанът. Сетне изрева: — Бой! Доведете ми го! Трябват ми неговите показания.

Поручикът изтича към изхода и хлопна сърдито бравата. Вратата се хласна о стената.

— Водете!

Войниците въведоха партизанина.

Той бе потънал в прах и лицето му бе покрито със смъртна бледост.

Капитанът се нахвърли отгоре му и взе да го бие с юмруци и ритници.

— Разбойник! Жив от мене няма да се отървеш!

Събори го на пода и почна да скача с лачените си ботуши върху гърдите му.

Топорът грабна гумата, окачена на стената, и също се развилня. Жандармеристите пък го блъскаха с приклади по гърба.

Витко потъна в кръв. Но доколкото му позволяваха силите, той се държеше мъжествено. В очите му пламтеше огънят на страшна ненавист към палачите.

— Водете го в мазето! Свършете с него и го хвърлете в някои кладенец! — заповяда капитанът.

Витко не издържа тоя път мъченията и падна в несвяст. От устата му бликна струйка кръв. И дълго пролежа мъртво-неподвижен върху голата земя на ареста.

Повечето арестувани бяха заспали. Сепна ги скърцащият звук на бравата. А когато всичко се умълча и усетиха присъствието на младежа, всеки изправи и облегна гръб на влажния зид, като гледаше с ням ужас полумъртвия. Партизанинът проявяваше слаби признаци на живот. Само устните му леко потрепваха. Тънка ивица кръв се стичаше по ъглите им.

Измина близо четвърт час, докато се решат да го приближат. Пръв старецът се реши:

— Жив ли си?…

Витко отвори очи и запоклаща глава — искаше да погледне и разбере къде се намира. Но дълбокият мрак не позволяваше.

— Свършиха ме… злодеите… — продума с хъркащ глас той.

— Много ли те биха? — попита ятакът.

Младежът бързо затвори очи, като едва дишаше, и не отговори. Излишни бяха всякакви отговори. Той предвиждаше какво го чака, но съвсем не знаеше, че ще умре от най-страшната смърт, от каквато, умират само безсловесните животни.