Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (14)

Нощ в гората

Заморени до премала, децата неспирно вървяха. Изкачваха стръмнини, смъкваха се в долища, газеха мочури, прескачаха планински поточета. Тесните пътеки на гората, преплетени от бодливи храсти, нямаха край. Торбата със закланото шиле тежеше, късаше рамената им и ги караше да се обливат в пот. Но страхът, че всеки миг може да ги настигне потеря от селото, даваше крила на духа им.

— Още малко. Щом изкачим Орлов връх, работата ще се оправи — окуражаваше Калитко своя приятел, който почна да изостава.

— Аз съм чувал, че партизаните постоянно местят лагера си — продума Агапи.

— Местят, но след всяка акция. Когато нямат акция, значи, остават повечко на едно място.

— Защо правят тъй?

— Правят го. За всеки случай! Помисли си, че някое от момчетата попадне в ръцете на ловната рота. Ще почнат да го мъчат, докато изкарат душичката му. Ако не удържи, веднага ще издаде. Накъде тогава ще се запътят ловните? Право в лагера на партизаните.

— Има ли такива, дето да не издържат?

— Може да се намерят. Но аз никога няма да издам.

— Ами сетне, след като момчетата си свършат работата по акцията, как намират другарите си?

— Сетне тръгват из планината, търсят тук, търсят там, попадат на следи и работата се оправя.

— А може и да поставят знак, а?

— Може.

— Да не вървим из трънаците, изморих се — рече Трътлето.

— Ти не знаеш. Горските хора не избират, а карат направо, за да не хванат пътеките им. А сега, както е подгизнала земята, всяка следа личи отдалече. Там ще вървим и ние. Още малко.

Това „още малко“ беше безкрайно. Планината бе пресечена от неизброими падини, пропасти, непристъпни скали и високи стени от гъста зеленина; мрежа от тръни, шипки, къпини и всякакви бодливи храсти опасваше земята, дървета и брегове, като издираше дрехите и ръцете на овчарчетата.

Навлязоха в облаци от непрогледна, лепкава мъгла. Трябваше да изчакат да се вдигне мъглата, за да не се сгромолясат в някоя бездна. От дрехите им, изпоносени и потънали в разноцветни кръпки, вече капеше вода.

Нагазиха равнинка от папрати, а оттам нахълтаха в столетна борова гора. Тук беше толкова тъмно, че те неволно помислиха дали вече не се е мръкнало. После излязоха на широка ливада, изпъстрена с планински цветя, билки и тръстика; газеха вода до колене и отминаха нагоре, към върха на необгледната планина. Тук се срещаха само елови дървета, смърчове, редки брези и хвойнови храсти. Слънцето проби за малко мъглата и момчетата седнаха на припек върху една мъхната скала. Решиха да се поизсушат малко. Но скоро нова мъгла ги обгърна от всички страни и те се почувствуваха съвсем загубени.

Калитко и друг път бе прескачал насам. Но тогава гората гърмеше от виковете на возарите; ехото от брадвите, които поваляха вековни дървета, огласяше нестихнало околността. А сега, освен тревожният писък на невидими птици в шумака, нищо друго не се чуваше.

— Това псе току върти опашка, пък никаква работа не върши — отегчено подхвърли Агапи. — Нали си го взел да ни води?

— Ще ни изведе то, където трябва, но не му е дошло още времето — отвърна Калитко. — Миризмата на бурени, види се, му пречи да налучква пътя. Но още малко и работата ще се оправи.

И пак настъпи първото тежко мълчание. Само листата на брезите леко потрепваха, като изрядко отърсваха капчиците, останали от дъжда.

Между това овчарчетата бяха гладни. Никак не бяха се наситили от излапаните набързо горещи картофи на говедаря. Селим също беше гладен и току душеше овчарските торбички, пълни е хляб, и торбата със закланото шиле. Ако той можеше да проговори с човешки глас, би запитал:

— Момчета, защо мъкнете този товар? Нали за ядене?

Той не можеше да разбере, че всичко в това бягство се диктуваше от Калитко. А овчарчето искаше да изпита себе си, да изпива и Гапи — могат ли да издържат глада и лишенията. Нали не отиваха на гости, а да вършат работа?… И щеше да бъде до немай-къде доволен, ако доставеха на партизаните непокътнато това, което носеха. Да разберат тия, при които отиваха, че това са изпитани и верни овчарчета, които предварително знаят какво ги очаква в решителната борба.

Намеренията му бяха честни и добри. Но те послужиха за причина двете момчета отново да се спречкат.

— Хайде да похапнем — рече Гапи с малко пресипнал от пътя глас.

— Яде ли ти се? — попита студено Калитко.

— Защо питаш, нали знаеш?

— Хм… — промънка овчарчето неопределено.

— Коремът ми свири, разбери!

Калитко го погледна накриво, без да отговори.

— Никогаш не съм гладувал тъй! Калитко му викна сурово:

— Ако си тръгнал за ядене, да беше си стоял у дома!

— Нали ще капнем от глад? — настояваше Гапи. — Причернява ми пред очите, а ти!…

— Ще бъдеш лошо партизанче, щом не слушаш.

— Ти си лош… ще ме умориш… инатчия такъв!

— Де, дървен господ, де! — отвърна Калитко и бързо заговори: — Да не ме викат Калитко Кулин, ако не те напердаша! Сега си ми паднал в ръчичките: да се върнеш, не смееш. Из село бясно препускат и ни търсят. Ха се подадеш и ще ти свирнат някоя шикалка в темето!

Белязаното го гледаше изумено. Вярваше на приказките му.

— Аз ще те поканя, когато реша да ядем. Да видим колко ще издържим.

Щом работата се отнасяше до издържане, Трътлето се съгласи. Реши да му покаже, че не е от неиздръжливите, заинати се и повече не му продума за ядене.

Пак тръгнаха през повалени дървета, храсти, купища изгнили листа, папрати и трънаци, преплетени като дяволски нокти. Но сега силите им бяха подкосени, краката им почнаха да се сдървяват от умора и се налагаше често да почиват. Седнаха на сушинка под грамадна ела.

— Бива ли да наваляме и да се поогреем? — попита Агапи, като извади от палтенцето си кутийка кибрит, която предвидливо бе задигнал от дома на господаря си.

Калитко го стрелна под вежди:

— Искаш да пламне гората ли? Какви работи си измисляш! Разбери, че тази гора е казармата на партизаните. В нея не бива да се валя огън.

Агапи преглътна. Загърна се плътно с палтенцето си, дигна яка и почна да топли с дъх помръзналите си пръсти. Белегът на бузата му доби морав цвят.

— Сега е лято — заприказва Калитко. — Ако нашата борба продължи и зимъс, все при огъня ли ще седиш? Отговаряй, де!…

Отново заръмя. Дъждът ръсеше на едва забележими капчици, приличен на мъгла. Слънцето отдавна бе залязло. Децата почнаха да треперят. Калитко разкърши плещи и попита:

— Какво се умълча? За майка си ли мислиш?

Гапи трепна. Прищура поглед в помръзналото лице на другаря си. Мина му нещо през ума. Страхуваше се да не го пратят повторно дома, затова скочи бързо на крака.

— Ами! — отвърна той, като прокара ръкав по челото си, изквасено от дъждеца.

— Не му мисли. Не отиваме другаде, а при учителя. Той ще ни приеме и настани.

— Спомних си друго — подзе Трътлето. — Ще ми плати ли чорбаджията?

— Да не плати ли? — сурово рече Калитко. — Нека не плати! Тогава партизаните ще му драснат едно хубавичко писъмце. Знам аз.

— Нека ги остави на майка ми. На мене защо ми са пари? — като насън добави момчето.

— Все за майка си бълнуваш и май че ще се разхленчиш, плачок такъв!

— Ами тя гладна ли да ходи? — сърдито проплака Агапи.

Пак настъпи мълчание.

Тъмнината ставаше все по-гъста. Настъпваше нощта. Околните предмети се сливаха в една тъмна грамада, без изход и край. Чуваше се острият лай на някакво гладно животно, може би лисица. Крясъците на дивите петли започваха.

— Отде ли е минал Мигача? — ненадейно попита Калитко.

— Да беше оставил знак, щяхме да разберем.

— Ти само си бъбриш. Оставя ли се знак?… Но това не е важно. Дигай торбата. Ще легнем под оня „дядо бор“ и ще прекараме как да е нощта.

Седнаха под грамадно дърво. Сгушиха се гръб о гръб, за да се топлят, прегърнаха колена. Калитко обърна глава, загледа се в краката на Гапи и неволно попита:

— Къде ти е цървула?

— Тук е само петата му. Хвърлих предницата в дерето, само ми пречеше да ходя.

— Събуй се тогава съвсем.

— Като се съмне, ще тръгна бос.

Горската тишина, която ги обгръщаше отвред, ги плашеше и те си шепнеха, за да не пробудят с гласа си някой горски дух или опасен звяр.

— Селим, легни в краката ми — каза по едно време Калитко и намести кучето до себе си.

— Тук има ли мечки и глигани?

— И мечки, и вълци, и глигани, и сърни, и лисици — всичко има в дълбоката гора. Страх ли те е?

— А, не! Ами ако угадят месото в торбата?

Калитко се пипна за кръста и като измъкна ножа от канията, твърдо заяви:

— Този нож защо е? Гапи поклати глава.

— И псето нали?

— И псето, я! — отвърна малко несигурно Калитко и добави с въздишка: — Но и то е гладно!

— Нахрани го с парче месо.

— Още малко. Нека съмне и работата ще се оправи.

— Ох, дотегна ми това „още малко“!

Калитко го чукна по ръката, за да млъкне, и зиморничаво потрепери. Сетне зашепна със затаен дъх:

— Чувай! Ще ти обадя нещо, ама недей се плаши. — Той дигна ръка и посочи в тъмнината, където светеха две точки, тайнствени и ужасни.

— Виждаш ли? Бухал… Това е бухал. Защо трепериш? Нищо, нищо страшно.

Гапи мълчеше. По гърба му пропълзяха ледени тръпки. Наведе глава, свря я между коленцата си, за да не гледа светлите петна в тъмнината, и дълго потреперваше. Калитко направи същото, стиснал ножа в ръка между коленете си.

Неусетно двете овчарчета заспаха. Селим също спеше. От време на време той отваряше очи и без да се помръдва, остро душеше и ръмжеше срещу светлинките върху клона на дървото. Той не беше обикновено овчарско куче, родено да пази стадото на господаря. Селим беше умно куче и тепърва щеше да върши и друга работа, много полезна за народните партизани.