Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (2)

Чичо Калитин

Калитко живееше на долния край на селото заедно с майка си — Късичката Кула, както я наричаха селяните, работничка в мебелната фабрика на Морунов. Къщурката им беше стара, прихлупена. За да се стигне до единствената й стаичка в дъното на измазания с говежди тор сайвант, човек трябваше да се превие на две. На другия край в големия двор бе къщата на чичото: съвсем нова, построена миналата есен. Като се излезеше на балкона от втория кат, виждаше се половината ягодовска котловина, фабриките край реката, пръснатите по ската стада и езерото срещу гарата. Чичо му Калитин често заставаше там и гледаше към блесналите води на езерото, в което плуваха жълто боядисани лодки. В тях гребяха и се забавляваха богати градски жени и деца, които летуваха в Ягодово. Под блясъка на слънчевите лъчи празничните им премени от коприна, в най-различни цветове и шарки, сякаш бодяха очите. Но чичо Калитин се явяваше на балкона да проследи какво става със стадото му. Когато забелязваше някоя нередност, той гърлено ревеше:

— Хей, вампирино! Кьорав ли си? Овцете нагазиха картофите… Хей, Калитко-о!

А ехото му отговаряше:

— Их, пак той!…

Ехото — това беше самият Калитко, недоволен, дето му прекъсваха игрите.

Наблизо шумеше реката. Нейните студени води размиваха и отпращаха към долината на града купища дървесни стърготини, които помачетата-работници извличаха на ръчни колички из голямата фабрика и струпваха на пирамиди край брега. Но дойдеше ли порой, всичко се измиташе от течението на реката.

По онова време стърготините не влизаха в работа, не ги горяха. Вместо парен котел, водната енергия на реката, впрегната в улея, въртеше голямото колело, което обслужваше фабричната трансмисия. Но когато германците извлякоха горивото ни, ягодовчани изведнъж взеха да купуват стърготините и да ги употребяват през зимата в своите новоизмислени за горене на стърготини двойни ламаринени печки.

Момчето ден ходеше на училище, два отсъствуваше. Учителят почна да го гълчи:

— Защо не идваш? Или играеш на челик с овчарчетата?

Калитко стоеше посрамено, загледан в земята.

— Чичо Калитин ме товари с работа — смънкваше нерешително той.

Учителят не признаваше оправданията му.

— Тръгнал си като на сватба! Къде ти са учебниците?

Калитко мълчеше. Накрая той обеща да си набави учебници, купи ги още на другия ден и с това се свърши.

Понякога чичо му, с лоши приказки за училището, го караше да забравя учението. Друг път свободният пастирски живот повече примамваше нашето овчарче и то нехаеше, че ще остане сляпо като белязаното си другарче. Мярваше се в училището от време на време само да се види с децата и да попита например: по какво се разпознават отровните гъби от неотровните.

Но имаше минути, когато душата му копнееше за класната стая. Той подпираше гръб на корубестия явор и жадно гледаше отдалече играта на учениците в училищния двор. А когато забиеше звънливата камбанка, която висеше на желязото пред входа на училището и свикваше децата в клас, сякаш игли пробождаха сърцето му.

Веднъж Калитко решително се обърна към чичо си:

— Чичо, искам да ида на школото.

— Я си гледай работата! — сърдито отвърна чичото. — За тебе ли е учението? Губи време е то, не ти трябва.

— Как губи време, чичо? Аз съм силен ученик — и учителят ще ти го каже!

— Знам аз какви ученици му трябват на този, къдравия, твой учител: той ще ви направи всички болшевици, цяло село го приказва!

— Това си е негова работа. Но аз, чичо, сляп ли да остана?

— Учените ще развалят света! — твърдо отсече чичото и не даде повече да се издума за училище.

Упорството на простия селянин бе твърдо като кремък. Никаква молба не можеше да го смекчи. Но и упорството на момчето не падаше по-долу. Когато след този разговор чичо Калитин тръгна за кръчмата, отдето винаги се връщаше по късен мрак и със завъртяна глава, Калитко изостави стадото в задния двор, който служеше за кошара и отиде в дъжда на училище.