Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Когато човек си няма късмет…
Хванати за ръце, Марин и Верчето тихо си приказваха; седнали на един пън в гората. Дълго не смогваха да се нарадват на срещата си…
На друга страна върху зелената морава седеше Калитко. Кръстосал крака и заобиколен от партизаните, разказваше:
— Не можах да си продам малините, другарю командир. Като си няма човек късмет, така е…
Партизаните се засмяха.
— Но много ме ядоса подофицерът. „Помашко семе…“ Сякаш има разлика между нас и помаците. Нали и те са българи? Нали и те помагат на партизаните, когато се случи? Но той беше фашистки подофицер, много му се гледаше кино, затова ме напопържа… По едно време на платното се струпаха сума деца. Мършавички такива, с подути коремчета. Същински слепочета, които са глътнали бръмбар. Те бяха гладни, види се, и като птички-голишарчета отваряха уста пред германците.
Калитко спря поглед на Червенокосия и попита:
— Другарю командир, това руски деца ли са?
— Възможно е. Но тия съветски деца, преди да се появят пред обектива на кинооператора, дълго и нарочно са изгладнявани от хитлеристите, за да не приличат повече на деца, а на някакви окаяни сенки.
— Тъй — сенки! — мрачно проговори партизанчето.
— Германското командуване е имало за цел да прави престъпна пропаганда; да злепостави Съветския съюз, като страна, населена с людоеди…
Калитко завъртя глава:
— Така си шушнеха и хората: „Кого залъгват тия разбойници?…“ Много ми се искаше да стисна ръката на този селянин и да му кажа: „Ти си тъкмо за нас, човече!…“ В Съветския съюз децата са сто пъти по-добре, отколкото по останалото земно кълбо. И радиото съобщи: „През време на Отечествената война съветският гражданин получава толкова, колкото получават тези от Берлин; Париж и Рим взети заедно.“ Значи, ако един германец получава 200 грама хляб, руснака — три пъти повече. Това се казва държава, нали?
— Естествено.
Настъпи кратко мълчание. След това Черния подхвърли:
— Внимавай, момче, ще си строшиш главичката.
— Не, няма да я строша, другарю помощник-командир — отвърна овчарчето. Сетне, като посочи с ръка Верчето и Марин, продължи: — Ако мислите, че отидох само заради другарката, много се лъжете. Аз направих и нещо друго… — Калитко смутено загледа Червенокосия и забърка в пазвата си, като говореше: — Другарю командир, аз действувах малко и против вашите заповеди, като смятах, че всичко върша в полза на нашата работа.
Извади кожената кутия с ремъчките и я подаде на командира с думите:
— Ако съм сбъркал, накажете ме веднага. Ще изтърпя всичко.
— Какво е то? — попита командирът.
— Бинокъл, другарю командир. Червенокосия се засмя. Засмяха се и останалите.
Като отваряше калъфа, Червенокосия закачливо продума:
— Бинокъл!… Така.
Но още с отварянето той се заля в неудържим смях, който зарази и останалите партизани.
— Калитко, Калитко, какво си направил?! Ти наистина си извършил кражба, нещо против моята воля.
Момчето изтръпна и плахо запремигва, без да разбира.
— Да, заслужаваш най-строго наказание. Това не е никакъв бинокъл, а фотоапарат!
Овчарчето застана на колене и гледаше като гръмнато. Досега то нито за миг не се бе усъмнило в това, което носеше в пазвата си, и не го провери. Общ смях го обгърна от всички страни. Калитко се потеше от мъка и недоумяваше за грешката, която бе сторил.
— Как ти се струва? — попита командирът.
— Не знам — отвърна без желание момчето.
— Дяволът си е направил шега с тебе.
Калитко помълча, помълча, па тъжно и с мъка проговори:
— Виновен съм, другарю командир. Когато човек си няма късмет, тъй е!
Стана, отдалечи се и навлезе в гората. Искаше да размисли насаме каква беше тази магия, която го бе изложила на присмеха на другарите.