Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (39)

Когато човек си няма късмет…

Хванати за ръце, Марин и Верчето тихо си приказваха; седнали на един пън в гората. Дълго не смогваха да се нарадват на срещата си…

На друга страна върху зелената морава седеше Калитко. Кръстосал крака и заобиколен от партизаните, разказваше:

— Не можах да си продам малините, другарю командир. Като си няма човек късмет, така е…

Партизаните се засмяха.

— Но много ме ядоса подофицерът. „Помашко семе…“ Сякаш има разлика между нас и помаците. Нали и те са българи? Нали и те помагат на партизаните, когато се случи? Но той беше фашистки подофицер, много му се гледаше кино, затова ме напопържа… По едно време на платното се струпаха сума деца. Мършавички такива, с подути коремчета. Същински слепочета, които са глътнали бръмбар. Те бяха гладни, види се, и като птички-голишарчета отваряха уста пред германците.

Калитко спря поглед на Червенокосия и попита:

— Другарю командир, това руски деца ли са?

— Възможно е. Но тия съветски деца, преди да се появят пред обектива на кинооператора, дълго и нарочно са изгладнявани от хитлеристите, за да не приличат повече на деца, а на някакви окаяни сенки.

— Тъй — сенки! — мрачно проговори партизанчето.

— Германското командуване е имало за цел да прави престъпна пропаганда; да злепостави Съветския съюз, като страна, населена с людоеди…

Калитко завъртя глава:

— Така си шушнеха и хората: „Кого залъгват тия разбойници?…“ Много ми се искаше да стисна ръката на този селянин и да му кажа: „Ти си тъкмо за нас, човече!…“ В Съветския съюз децата са сто пъти по-добре, отколкото по останалото земно кълбо. И радиото съобщи: „През време на Отечествената война съветският гражданин получава толкова, колкото получават тези от Берлин; Париж и Рим взети заедно.“ Значи, ако един германец получава 200 грама хляб, руснака — три пъти повече. Това се казва държава, нали?

— Естествено.

Настъпи кратко мълчание. След това Черния подхвърли:

— Внимавай, момче, ще си строшиш главичката.

— Не, няма да я строша, другарю помощник-командир — отвърна овчарчето. Сетне, като посочи с ръка Верчето и Марин, продължи: — Ако мислите, че отидох само заради другарката, много се лъжете. Аз направих и нещо друго… — Калитко смутено загледа Червенокосия и забърка в пазвата си, като говореше: — Другарю командир, аз действувах малко и против вашите заповеди, като смятах, че всичко върша в полза на нашата работа.

Извади кожената кутия с ремъчките и я подаде на командира с думите:

— Ако съм сбъркал, накажете ме веднага. Ще изтърпя всичко.

— Какво е то? — попита командирът.

— Бинокъл, другарю командир. Червенокосия се засмя. Засмяха се и останалите.

Като отваряше калъфа, Червенокосия закачливо продума:

— Бинокъл!… Така.

Но още с отварянето той се заля в неудържим смях, който зарази и останалите партизани.

— Калитко, Калитко, какво си направил?! Ти наистина си извършил кражба, нещо против моята воля.

Момчето изтръпна и плахо запремигва, без да разбира.

— Да, заслужаваш най-строго наказание. Това не е никакъв бинокъл, а фотоапарат!

Овчарчето застана на колене и гледаше като гръмнато. Досега то нито за миг не се бе усъмнило в това, което носеше в пазвата си, и не го провери. Общ смях го обгърна от всички страни. Калитко се потеше от мъка и недоумяваше за грешката, която бе сторил.

— Как ти се струва? — попита командирът.

— Не знам — отвърна без желание момчето.

— Дяволът си е направил шега с тебе.

Калитко помълча, помълча, па тъжно и с мъка проговори:

— Виновен съм, другарю командир. Когато човек си няма късмет, тъй е!

Стана, отдалечи се и навлезе в гората. Искаше да размисли насаме каква беше тази магия, която го бе изложила на присмеха на другарите.