Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (164)

По дирите на бригадата

Същата нощ втора и трета чета блокираха селищата Жълъд и Равнец; на утрото те нападнаха чифлика край село Ястребово, дето по донесение на тамошната връзка беше открит склад със зърнени храни, предназначени за търговия от някои местни ястребовски богаташи. Непосредствено след това — сред бял ден — първа чета влезе в село Тиган. Полицейската команда, лишена от квартирата си и разстроена морално от преживения ужас през трите сблъсквания с партизаните, се беше оттеглила във Велево. Бригадата шеташе необезпокоявана от никого и намираше най-радушен прием сред населението.

На места нови четници се вливаха като пресни струи в редовете на въстаниците и годното оръжие пак не стигаше за всички.

В ястребовския чифлик бяха освободени двама младежи — горски работници, обвинени във вредителство и връзка с партизаните. Селяните сами разбиха общинския хамбар, който се намираше в чифлика, и извлякоха арестуваните. Работниците веднага се присъединиха към четата на Мануш.

На третия ден в Щаба на бригадата се явиха овчари и предадоха, че ловната рота, заедно с контрачетата, е вече по следите на партизаните. Ариергардните части на въстаниците трябваше да следят за ловните патрули и веднага да предупредят Щаба.

Червенокосия беше заминал с ранените за Орлов връх и сега писарят командуваше. Той заповяда да се върви ден и нощ, без отдих и задръжки.

Само за кратко време партизаните се отбиха в село Мареша, привлечени от вика на една стара помакиня. Нейният човек бил арестуван заедно със сина й, защото не издължил наряда си и сега и двамата лежали в зимника на кметството.

Четите се бяха събрали и бригадният нареди Вълчан да разследва работата. Но от селските управници нямаше никаква следа: те се бяха изпокрили в миша дупка. Затова пък селяните единодушно заявяваха, че като няма с какво, с душа наряд не се издължава!

Хората на десетника Берьозка освободиха арестуваните. Синът веднага тръгна с трета чета, но бащата не пожела да последва примера му. Той каза, че сам ще бяга в балкана и ще се брани там, докато аллах не изпрати мор и чума за хайдутите от марешкото кметство. Горан се опита да го разубеди, като му каза, че се излага на голяма опасност, но помакът не искаше да слуша и просто търти нагоре през картофищата и скоро прехвърли рида, а бабичката тичаше с чехли в ръка след него и кълнеше:

— О-сман, чакай и мене! Ооо-сман, полудя ли, бре!

— Отиват при брата в другото село — рече синът, като се озърна и изгледа поред новите си другари.

Привечер бригадата излезе при Влашките поляни. Населението, което работеше на полето, пръснато из малките си нивки, пълни с камънак, щом зърнеше веригата въстаници, проточена от хълм до хълм като някаква странна смесица от най-различни облекла, мушами, винтяли и оръжие — махаше шапки, каскети, фесове и кърпи и радостно се провикваше. А когато наближаваха покрайнините на някои селища и местните властници бързаха да се изпокрият из хамбари, тавани и купи сено, населението посрещаше своите освободители с плодове, мед, сирене и орехи. Между това те също молеха командирите: момчетата им да останат за нощувка — да се разберат, да си поприказват с „убавите ’ора“ Но заместник-бригадният командир любезно отказваше на поканите, като напомняше на наплашените от властта хора:

— Другари, дръжте здрава връзка помежду си, защищавайте се един друг, не давайте наряди на кметищата и когато ви подгонят, бягайте при нас!

— Валлах биллях! Аллах да помага на шумкарите! — викаха в хор българомохамеданите, които населяваха селата в околностите на Влашките поляни.

От околните ридове, дето тук-таме се сивееха овчи стада, малки овчарчета се спущаха към изворите, грабваха менците на забрадените були и тичаха да посрещат и поят жадните четници. Нерядко те приканваха горските хора да почакат, за да пийнат мляко, но нямаше време за оставане.

Така протекоха няколко дни, докато бригадата търсеше потайни пътища за Орлов връх. След тях устремено се носеха преследвачите, които непрекъснато ги гонеха и за кураж час по час стреляха на поразия.

По околиите височини като изпод земята изникваха жандармерийски патрули-разведки и партизаните със свити сърца си мислеха: тоя път няма да мине без бой! Но благодарение на ловкото маневриране на бригадния командир бригадата винаги успяваше да се изплъзне от очите на ловните, без да влиза в сражение. Савата сполучливо прилагаше всичката си дарба и дългия си военен опит, който имаше от време на войната. И по този начин спечели сърцата на четниците.

При местността Чатала стана едно незначително събитие. Тук Мануш за малко щеше да се натъкне на засада, която може би щеше да вземе не малко човешки жертви. Но тъй като наблизо се чуваше ехото на брадва, скоро партизаните доведоха един дървар и се започна разпит за ония човешки сенки, които се мяркаха в дъното на дола и пресичаха пътя под Хардаловата кория.

Дърварят разказа, че още по-нагоре е по-лошо: около горския пункт от вчера насам се навъртали въоръжени хора. Това беше една набързо сформирана контрачета от войници и стражари, която се готвеше да пресече пътя на чета „Васил Левски“…

Черния заповяда да се приготвят картечниците, тъй като не се знаеше силата на врага. Но когато стражарите усетиха, че партизаните са по-многобройни, куражът им бързо ги напусна и се разбягаха, без да пукнат пушка.

За да ги накаже за дързостта им, Мануш нареди горският пункт да се щурмува, претърси и запали.

В мазето на пункта имаше малък склад с хранителни запаси: две тенекии сирене, половин чувал боб, каче мас, каче сланина, няколко парчета пастърма и половин дузина цървули от свинска кожа. Шинелите и някои войнишки принадлежности също бяха прибрани. И всичко това, натоварено на два коня, които пасяха край пункта, веднага се присъедини към втора чета. Водач на държавните коне беше дърварят, когото партизаните задържаха за известно време, за да им сочи пътя.

Денем на някои места бригадата спираше на почивка. Момчетата поспиваха по два-три часа и пак се даваше команда за поход.

През един такъв престой писарят, след като се осведоми за здравното състояние на своя свързочник, чиито крака също бяха отекли от ходенето, извади от джоба броунинга на Лимонов и му го даде с думите:

— Вземи за спомен от Петела и от нашето бойно братство.

Калитко продума:

— Нали си имам, другарю командир?

— От много глава не боли.

— Друго щеше да бъде — уверено продължи Калитко — да имах една автоматка! Една автоматка по би ми свършила работника.

— Автоматка, да, но за тия автоматки винаги има повече желаещи, отколкото наброява бригадата.

Агапи изведнаж се изстъпи зад гърба на другаря си и надуто подхвърли:

— Дайте му картечница, другарю командир.

Партизаните прихнаха. Те обичаха да се развличат, когато малките се дърпаха, като знаеха, че това е само минутно настроение и сетне двамата пак не можеха един без друг.

— Ти да мълчиш! — сопна му се Калитко.

— Малко ли ти е? Тогава топ му дайте!

Царуващото досега между тях съгласие отново бе нарушено от този дребнав повод. Но това не беше случайно. Откакто Агапи бе научил, че Калитко „прал“ здравата с картечницата полицаите, той сякаш изведнъж се изплаши от славата на приятеля си, която можеше съвсем да го засенчи. Яд го беше при това, когато за някоя работа предпочитаха Калитко, а него задгърбяха.

Разбра ли?! — повторно му се сопна овчарчето.

— Я си мълчи и не ми отваряй устата! Да не те знам барем: и ти си овчар като мене — сърдито заяви белязаното.

Калитко го измери с очи от глава до пети и допълни:

— Разбирам душичката ти: нали наближаваме коритото, тамошния въздух ти пречи да бъдеш добро момче. Там е работата. Или искаш пак да си разтуряме приятелството.

Агапи пламна и проговори:

— Като раздрънкам какво ми плачеше там… тогава ще те питам! — И побърза да се затули зад явора, който беше разперил клони до земята над групата отпочиващи партизани.

Калитко трепна: бяха му напомнили за неговите сърдечни увлечения по ученичката и смънка под нос:

— Какво да го правиш: вари го, печи го, понявгаш му е крив света, прихващат го и не си знае устата!

Поведението на Агапи в много отношения беше осъдително. Калитко се почувствува обзет от горещо негодувание, което бликаше направо от сърцето му. Но той изобщо нямаше желание да се разправя и се въздържа, като не пророни нито една обидна думичка зад гърба на белязаното.

В същото време заместник-бригадният, като не знаеше, че подобно скарване е нещо обикновено между тях и за да им даде пример за другарски обноски, заповяда да застанат един срещу друг и да се гледат право в очите, иначе — „ще има наказание“. Това беше неприятно и за двамата, но трябваше да се подчинят. След това писарят им каза да се помирят. Момчетата веднага си подадоха ръце.