Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (18)

Кой си ти, Мануш?

Накършиха клонки от дърветата, наслагаха ги дебело по земята и легнаха на единия край на поляната, под надвесените скали. Дафина им даде едно одеяло, окъта ги, както майка окътва децата си, и каза:

— Спете сега, момчета. На ранина ще ви събудя да насечете малко дръвца за кухнята.

Щом притвориха очи, момчетата веднага захъркаха и се пробудиха едва преди зазоряване. Пръв се събуди Радуил, а след него и Калитко.

— Ти май се наспа? — обърна се той към Мигача.

— Наспах се и малко ми е студено.

— И аз сякаш се наспах. Как беше по пътя?

— ’Убаво — рече Радуил.

— И ние. Само дето ни пра дъжд.

Радуил го прекъсна:

— Срещнах двама работници от Маслово, дето работят по трасето на железницата. Щом ме видяха, единият обърна глава към реката, а другият ми кай: „Бягай, момче! Там ни е пътя!“

— Угадиха, тъй ли?

— Угадиха покрай магарето с дисагите.

— Трътлето ограбило господаря си с кутийка кибрит — рече като на себе си Калитко и учудено зацъка с език.

Настъпи късо мълчание. Те дишаха с пълни гърди свежия планински въздух, наситен е миризмата на борова смола, и усещаха неизпитана лекота и бодрост.

— А брашното?

— Партизаните го прибраха.

— Къде го беше заровил?

— В шубраците край Дългия мост.

Агапи също се пробуди. Погледна едрите бляскави звезди по тъмния свод и каза в полусън:

— Черния гърми като свети Илия. Как ти се струва? Трябва да е много лош.

— Аз мисля, че е добър…

— Аз пък го познавам — пресече Калитко. — Но първо кажи да видим: как те посрещна той? С подигравка ли?

Мигача не отговори. Не разбираше какво го питат, затуй мълчеше.

— Боя се да не ме зашиба с мечешките си лапи — допълни Агапи.

Калитко презрително му отвърна:

— Трътле, ти си заслужаваш! Увираш се, дето не ти е мястото. Хората не пасат трева, а само се смеят на акъла ти: гладен съм, да отида ли за вода!

— Не, не съм и споменал за глад.

— Кривиш си душичката! Мигач, ти си свидетел… Гапи, не ме прави на сляп: песента на мустакатия се отнасяше за тебе. Потънах си от срам…

— Вярно е за водата. Инак — не! — оправдаваше се белязаното, без да слуша.

Калитко го прекъсна:

— Млъкни и слушайте какво ще ви обадя! Този Мануш не е истински Мануш. Аз ще го попитам някога: кой си ти, Мануш? Не си ли Колю Стругаря от нашето село? Дето убиха брат ти в овощната градина край пътя в Ягодово? Двайсет куршума му теглиха и пак живя до утрето, надупчен като решето.

— Знаем, знаем, здравеняк беше — обадиха се в един глас останалите овчарчета.

Не му трябваше на Калитко много време, за да разбере, че мустакатият партизанин е един от ония младежи-герои от лехченската чета, които зимъс бяха спрели и подпалили влака в лехченския балкан. Но снегът ги издаде. Жандармерията влезе в дирите им. Завърза се сражение, в което загинаха близо половината партизани. Някои от ранените в престрелката се самоубиха… Само трупа на Колю Стругаря не можаха да открият. Помислиха, че е тежко ранен, сврял се в някоя пещера, дето накрая зверовете ще го довършат. Оттогава Черния се броеше за мъртъв в списъците на ягодовската община. Майка му ходеше на чужди гробове да плаче за загубения си син.

— Той е — рече Радуил. — Баталест като брат си. Юначина.

— Ще се опитам да си поговорим с него. Да се разберем. Не обичам шеги, аз не съм Трътлето, дума да не става!

Овчарчето не се доизказа. Дафина викна:

— Дечица, спрете приказките! И утре е ден. Спете!

Калитко замълча за малко. Следната минута пак се обади, но още по-тихо:

— Всичко ми харесва тук. Едно не е хубаво: шегите на мустакатия и това, дето постоянно повтарят: дечица, дечица!… Но аз скоро ще им покажа какво дете е Калитко Кулин! — И се обърна на другата си страна.

Скоро всички пак заспаха. Звездите трепетно грееха в студения мрак над партизанския бивак.

По едно време грохотен шум разтърси издъно спящата снага на планината. Калитко се пробуди. Остро се ослуша… Над лагера летяха множество чужди самолети. Отиваха да бомбардират български или румънски градове. Момчето напрегна очи и забеляза сенките на летящите стоманени птици под звездното небе. Шумът от моторите изведнаж се усили, сетне поотслабна и постепенно започна да затихва, докато напълно се стопи в плахата тъмнина. Самолетите взеха посока на север, към долината на Марица.

— Другари, чувайте! — обади се сънлив глас откъм гората.

— Английски! — отвърна му друг.

— Много ли са?

— Стотина парчета — дочу Калитко.

— Другари, какво има? — долетя и гласът на Дафина.

Калитко отговори:

— Самолети, другарко!

— Много ли са, другарче?

— Стотина парчета.

След това всичко заглъхна. Настъпи пак предишната горска тишина, изрядко нарушавана от хъркането на отделни партизани. Нейде от дола долиташе крясъкът на самотен глухар, който диреше другарката си.

Калитко не можа да мигне повече. Налегнаха го рой мисли: за село, за войната, за тези самолети, които отиваха да убиват невинни жени, деца и старци. Той се измъкна пръв от еловите клонки, разтърка очи и погледна обагрения хоризонт на изток. Съмваше се. Сетне погледът му попадна в противна посока.

Командирът, сякаш не дремнал през нощта, чакаше при скалата както снощи и сладко дърпаше пушека от цигарата си. При него се присъедини един партизанин и двамата заедно тръгнаха към прохода на планината, където Червенокосия отиваше на явка.

Калитко ги проследи с поглед, сетне се смъкна до гуша под чергата. Вдъхна дълбоко утринния хладен въздух, напоен с плътен боров мирис, затвори очи и помисли: „Готви се някаква гореща попара, но де да видим!…“