Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (82)

Колко е хубаво, когато говорят хубаво за тебе

На момчето се бе само сторило, че чува шум от самолети. То разбра грешката си и поиска да се извини:

— Ката нощ хвъркат, в ушите ми бръмчи, затуй се обърках.

— Преди всичко ти ми кажи: можеш ли да разпознаеш шума на „Кондора“ от шума на „Ланкастера“? — високомерно попита гражданчето, което покрай своя вуйчо-авиатор познаваше редица самолетни марки.

— Де мога! — пъргаво отвърна Хрътката.

— А аз мога. Нощем летят американски, а денем английски — „Москито“.

Селянчето повторно дигна рамена.

— А кой е най-бързият? И това не знаеш. Най-бързият в света е германски: „Фокевулф“…

Калитко, който се бе прислонил под един храст и жадно слушаше разговора, изведнъж навъси вежди. Беше му много неприятно, дето момчето говореше за разни марки самолети, а забравяше съветските.

„Хе, хе, момченце! — рече си той на ума. — Вижда се, че си фашистче и половина! Тебе и на ум не ти идва, че най-бързият самолет е съветският «Лавочкин» — 2000 конски сили! Върви при вуйчо си, той да ти каже и да не лъжеш! И за храбростта на съветските летци. Те първи в света опитаха «тарана» — да се хакнеш с цяла сила в подлия германец, да загинеш, но и него да го няма на белия свят проклетия хитлеристки мръсник!“

Тия мисли съвсем не идеха случайно в главата му. Той неведнаж с увлечение бе слушал разказите на командира за мощта на руската авиация. И просто гореше от желание да викне: „Ами «Як 7», ами «Як 9»? Слушал ли си от вуйчо си?… Може твоите «Ланкастери» и «Кондори» да са сила, но и руските не си поплюват на ръцете! Ти питай, питай! Научи първо за бомбардировача «Петляков», за изтребителите «Як 7» и «Як 9», па ела тогава да си поприказваме!“

Но той не можеше да произнесе нито думичка и мълчеше, заврян под шумата като зверче, което таеше някакъв грях на душата си и не смееше да мръдне от дупката си. Все пак продължи да слуша с нестихващо любопитство.

— Кажете ми сега вие нещо за вашите партизани — обърна се русокосото към селянчето с телените очила. — Ти, мисля, каза…

— Работата на партизаните е по-опасна — прекъсна очилатото, — това казах.

Калитко веднага позна гласа му. „Той е, Воспирчо — моят другар“ — помисли овчарчето, полегна по гърди, подпря бузите си с юмруци и прехласнато се заслуша.

— Аз казах за Калитко.

— Кой е този Калитко? — попита с интерес русокосото.

— Момче като нас.

— Завчера било убито — намеси се Хрътката.

Воспир го пресече:

— Ти, Хрътка, не бързай като пърле пред майка си. Не се знае… — Сетне, като се обърна към гражданчето, заобяснява: — Решително — не ти е работа! Никой не можеше да се мери с него. Един път, на Вълча поляна било, го хванали, ама то им се изплъзнало. Седяло между стражарите тъй, навело главичка, и си мислело: „Спукана ми е работата!“ И из един път като рипне — той рипа като котка, — грабва пушката на единия и: „Мирно, убити сте!…“

— Ей!…

— Къде ще шават!

— Така било.

— Такъв куражлия.

— Яко момче ли е?

— Умно. И всичко четеше, макар да беше чобанче.

— Слиза ли в село?

— Той е като сянка — де ще го видиш! И да слезе, ще слезе, когато заспи господ и никой няма да усети. Слязъл един път, закачил червен байрак на камбанарията, пръснал листчета и дим да го няма! Писарят се изяде, дето не можал да го хване.

Друго едно подсказа за нещо далечно:

— Воспирчо, помниш ли, ’гато ходихме в пещерата?

— Пфюй! — подсвирна и завъртя глава очилатото. — Оттам изтича нашата река. А вътре има „Мъртвешко езеро“. Калитко ни водеше. Нагазихме до колене, ама сгънати тъй — коленцата ни допират до брадата. Тъмно — не ти е работа! Запалихме борината, дигна се дим. Вървяхме, вървяхме колкото вървяхме и излязохме на един хлъзгав бряг. Отгоре капе вода, а долу бучи река. Пропасти на всяка крачка. Калитко току викаше: „Дръжте се за ръце, момчета! Отплещиш ли се от хлъзгавите камъни, върви си търси главичката на сол в дъното на пропастта!“ Пак тръгнахме. Повървяхме, повървяхме — спряхме на широко място. То се казва Черковка: там има сталактити и сталагмити — красива работа!

— Помниш ли фотографчията? — прекъсна едно ниско момченце с топчесто като диня личице.

— Ти не бързай, момченце. Сега аз разправям… Насядахме на скалите. Фотографът разпъна триножника, нагласи апарата. Сетне забучи с клечици високо между камъните тънки сребърни лентички. „Бъдете готови, момчета!“ — Калитко запали лентичките и търчешката дойде при нас. Тогива запламтя много бяла светлина и — щрак! Всички зажумяхме. Зажумели излязохме на снимчицата.

— То беше магнезий.

— Там не може да се ходи дълго — продължи Воспир. — Най-много — колко, я? — колкото един хвърлей камък. Като минеш малко, сетне иде „Танцувалния салон“… Калитко знае, ама аз не помня защо го казват „танцувален“. Сетне, като минеш още малко, по средата е езерото — „Мъртвешкото“ Никой не е прегазвал по-нататък. Калитко се помъчи, ама трудно! Тогива учителят го дръпна за ухото: „Дуррр! Не разплаквай майка си, че е вдовица…“ Людете разправят: от водата извадили човешки скелет. Минал уж арапин, с чалма. Търсил заровено злато. Влязъл вътре, искал да преплува, ама се удавил. Има такава история.

— Свършила се борината му и нямал с какво да си свети. Докато се разправяше това, Калитко изпитваше някакво стеснение и си мислеше: „Колко е хубаво, когато говорят хубаво за тебе! Но онова мина. Да видим сега как ще преплуваме Сухата пещера!“

Там го очакваше ранената Горица.

„Върни се по-скоро в къщи!“

Той щеше да се върне, но несполуката го преследваше вече три дни и три нощи. А сега, след като се натъкна на познат, той вярваше твърдо, че ще успее. Само чакаше Воспирчо да се откъсне от момчетата и сам да тръгне след него, за да се разберат. Между това времето течеше и сърцето на овчарчето болно се свиваше.

— А сега нийде не намерили трупа му — неочаквано изтърва най-голямото.

— Кой пък казва, че е убит? — попита малко нацупено очилатото.

— Писаря, кой! — също сърдито отвърна другото.

— Писарят! Този душманин на цяло село! — избухна в негодувание Воспир.

— Ти млъкни, да не те чуе!

— Казват…

— Лъжат! — не отстъпваше късогледото.

То би изпитало голяма мъка, ако научеше положително, че с другаря му е станало нещастие, затуй му се искаше да твърди обратното.

— Лъжат!

— Може би…

— Ти не можбикай… а първо изучи работата.

— А ти?…

— Знам нещичко си.

Очилатото продължи. Калитко недоволно смрачи вежди.

— Чичо Евтим, горския, го видял… ама то не се разправя! Отново замлъкнаха. Воспир се размърда, плъзна се по сипея и тупна с боси крака върху каменистата пътека. След това се отдалечи и кривна зад близките храсти. Като се провираше внимателно под лещаците, Калитко тръгна след него тъкмо когато момчето разкопчаваше панталонките си. Почака. Но в това време друго едно изтича и също заразкопчава панталонки. Сетне и двамата се върнаха при другарчетата си.

На Калитко никак не потръгна тая нощ. Дотегна му това убийствено чакане. И се реши на нещо безумно, на каквото само той бе способен да се реши: да отиде при момчетата. Дигна се и мълчаливо тръгна към групата им…