Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (130)

Първата пречка

Докато се разправяха, стана тъмно. Бойната охрана, изпратена напред зад рекичката, донесе, че по могилката вече пъплят въоръжени хора.

— Секретен пост сигурно — рече един от охраната.

Командирът, помощниците и водачите на групите се заделиха и размениха няколко думи. Между тях имаше пълно съгласие. След това свериха часовниците си: нападението трябваше да се извърши точно в осем и четвърт.

Между другото командирът реши да използува Лисика и нареди така: Калитко ще се качи на бялото конче, а отпред за повода ще го води разкаялият се пленник; движението им ще бъде бавно; нека води и да внимава: опрощават го, но ако се опита да бяга, с което би могъл да попречи на задачата на партизаните — смъртта ще го следва по петите…

— Аз веднага ще му гръмна в гърба, другарю командир! — разпалено рече овчарчето.

Докторът, Радуил и Агапи щяха да вървят прикрити зад коня и също да следят с четири очи пленения.

— Тръгвайте! — заповяда Червенокосия.

Калитко се метна леко като перце върху гърба на младото тригодишно конче и го завъртя в кръг. Снопчета искри изпръснаха под копитата му.

— Луд човек! — промърмори Атапи.

Но Калитко, сякаш напук на Гапиевото недоволство, повторно завъртя кончето, както си знаеше. След това поеха бавно. Както бе наредил Червенокосия.

Когато хората от секретния пост забелязаха приближаващата се бяла сянка на коня, изведнаж се притаиха и наостриха очи и уши, като приготвиха пушки за стрелба. Не след дълго се чу дрезгаво подвикване:

— Кой там?

Настъпи студено мълчание, подсилено от враждебната тишина околовръст. Само нейде далече зад гърба на коня рекичката тихо ромолеше в своето каменно корито и сякаш нашепваше: „Има още живот! Има още живот!“

Така собствено нашепваше сърцето на Лисика, който отново почувствува челюстта си схваната. А според нареждането трябваше лично да отговаря на виковете отсреща.

— Хей, приносящи, отговаряй! — глухо изсъска зад гърба му Калитко. — Хайде, за кога чакаш!

— Аз съм, братя! Лисика. Водя доктор… детенцето ми умира от гърло. Ето ви бележката. Свой човек съм! — на един дъх изговори той, като протягаше ръка напред и размахваше високо в мрака измачканата бяла хартийка.

— Кой Лисик? Какво гърло? Кой те пусна да скиториш посред нощ, когато…

Викът изведнъж заглъхна върху могилката.

Ненадейно, като паднала от небето, групата, ръководена от Вълчан, се хвърли върху секретния пост и следната минута той беше хванат и обезвреден…

Първата пречка към селото беше премахната.

Лисика бе задържан в резервната група на командира, а Калитко, Агапи, докторът и санитарката се отправиха за дома му, който се намираше по пътя на групата, на източния край на селото.

Петгодишното момиченце на приносящия лежеше в ръцете на майка си, която го бе притиснала до сърцето си и обливаше русата му главица с обилни сълзи. От гърдите на детето се провлачаха тежки хрипове, като на умиращ старец, и се сливаха с хълцанията на майката. Калитко се наведе над него и попита:

— Болничко ли си?…

Момиченцето с мъка разтваряше сините си очички и все по-дълбоко гушеше глава между рамената си.

— Ще ти мине — забеляза овчарчето и веднага се обърна към доктора: — Нали ще му мине, другарю Чурек?

Вместо отговор, партизанинът помоли Здравка да вземе детето от майката и да го постави на железния креват.

— Тези хора са просто наплашени — продума докторът с половин глас и добави: — Дифтерит, та дифтерит!… Но ще гледаме да му мине.

— Добре, щом е тъй: вие му помогнете — рече Калитко, — а ние с тебе, Никола, нямаме вече работа тук!

Той повлече за ръка белязаното. Изскочиха навън, метнаха се един зад друг на кончето и стремглаво се втурнаха да търсят при брега на реката резервата на отреда.

В същото време откъм центъра на селото се чуха пушечни изстрели.

— Почва се, Гапи, надържай се! — прошепна тревожно Калитко, легна върху гривата на коня и заклати крака. Кончето удвои своя устрем. Камъчетата по пътя захвърчаха на разни страни под лудия му бяг.

— Полека пришпорвай, ще ме катурнеш, чуваш ли! — викаше Агапи, като се държеше здраво за кръста на своя приятел. При все това ездачът не държеше сметка за страха на Трътлето и си караше по своему.

По пътя срещнаха някакъв човек, който тичаше в тъмнината. Калитко притегна юздата, конят се завъртя и удари по петите на беглеца.

— Хей, дядка Тарас! Ти ли си? Я кажи каква е работата: какви бяха тия гърмежи?

Старият застана на място до запъхтяното животно, махна с ръка и рече:

— Ха, свърши се тя! Оплескаха я и стражари, и караул. Отивам при бабичката да си взема абичката. Ей такова нещо.

А след малко — нова беда: момчетата се сблъскаха с Черния, който бързаше с другари да разбере какво става с групата, която бе тръгнала да арестува селските управници и пъдаря. Щом ги съгледа, той изръмжа:

— Слизай от коня, че като ви подпретна, само на кавалерия ще ми станете! Хайде, поемай бърже службата си!

Момчетата се подчиниха, изтупкаха на земята и хукнаха към площада.

Кончето си тръгна с наведена глава обратно към къщи, като на места се спираше и похапваше зелена тревица край плетищата на селските дворове.