Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (85)

Един беден, но добър баща

Портичката остана след очилатото незамандалена. Калитко я бутна и влезе на пръсти. Воспир изскочи от плевнята в дъното на двора с пръст на уста. Зъбите му тракаха.

— Скрий се там, в сеното. Татко си дойде.

Калитко се притули, дето му посочиха. Оттук, през отворената врата на стаята в дъното на малкото коридорче се виждаше човек с пушка между краката. Той седеше на ниско чамово столче и вечеряше. На друга страна, върху дървен креват, лежеше шестгодишното братче на Воспир. Изпод чергата се подаваха голите му крачета. Майката, сложила ръце в скута, бе седнала на зелен сандък, по който имаше изписани цветя.

Очилатото стоеше като на тръне. Обикаляше стаята, подреждаше книжките си и чакаше баща си да свърши вечерята.

— Късно ручаш, татко — рече то.

— Чаках да ми мине смяната, затуй — отвърна с мляскане човекът.

— Къде пазиш?

— При заставата на горния път.

Той ядеше парче черен хляб и боб от пръстена паница.

Като го наблюдаваше отдалече, Калитко взе да изпитва някакво гадене под лъжичката и му се повръщаше. По ъглите на устата му потекоха слюнки. Той затвори очи да не гледа.

Воспир зъзнеше: как да почне и обади на татко си за своя другар?

Майката му помогна:

— Е, синко, видя ли — няма ароплани, а ти бягаш!

Бедната жена знаеше тайната на сина си и също трепереше.

Момчето не отговори, загледано неотстъпно в баща си.

Бащата остави дървената лъжица на масичката и го погледна под око. Сетне се пошегува:

— Ката час бълнуваш за гората, играеш на партизанин, пък не ти стига куража.

— Татко, всички бягат, бягам и аз. Ама не е от страх. Там е „фного“ весело. Събрали се хората, приказват, разправят смехории.

— Страхлив си, рекох. Не те бива за шумкар.

Минутата бе сгодна. Момчето реши да я използува за обяснението, което го караше да се задъхва.

— Калитко е друго нещо — добави бащата, като хвана отново лъжицата.

— Мене очите ми пречат.

— Как гледаш през очилата?

— ’Убаво, тате. Толкова убаво, че… — Воспирчо се запъна за малко, но след това изведнъж смънка: — тази вечер видях… кого мислиш?… Калитко!

Бащата строго погледна сина си.

— Видял си, видял! — недоволно рече той. — Да не съм те чул тъй да плещиш!

— Значи, не е убит — изтърва неволно момчето.

— Не ми е работа да знам. Ама ти що тъй… все за шумкарите се хващаш? Момчето не е глупаво като тебе. Не му е мястото в село.

— Не е глупаво, татко, ама понявгаш неволята кара човека…

— Слушай, момче, що рече?

Воспир стана, пристъпи напред и глухо проговори:

— Калитко е у дома. Убий ме, татко, но кажи, що да правим? — И обърна очи към отворената врата. — Ти няма да го обадиш на стражарите, нали?

Бащата леко постана, задяна с лакът паницата, тя се завъртя и издрънка на дъските.

Котката се втурна откъм кревата, измяука и взе да ближе разсипания боб.

Майката също стана и прекърши врат, за да чува по-добре какво се шепнеше.

— Вие… хлапета… сте много опасни. Мълчи! Бълнуваш си.

Той приказваше развълнувано, искаше да не вярва на малкия, а се изправи на крака и заднешком тръгна към вратата, за да затули сякаш с гърба си нещо, което заплашва семейството. Между това погледът му бе тревожно впит в жената.

Майката познаваше човека си, но пак го гледаше с постоянно нарастваща тревога. Минко Каленин беше строг, но справедлив и въздържан. Какво е викане, недоволство, оплакване — той не познаваше. Жена му рядко бе получавала ласки от него, но никога — груба приказка. Сега тя бе в нервно възбуждение и чакаше какво ще стане, готова да защити партизанчето. А той се питаше: „Знае ли тя за моята намеса в бойната група?“

Не, жената нищо не знаеше. Но и да знаеше, все едно, никога не би продумала думичка.

— Мале, кажи му, ма! — проплака Воспирчо, след което потегли към изхода и допълни: — Татко, аз ще ти го докарам…

— Бързай да се разбереш с момчето и не се бавете! — рече тя.

Бащата стоеше като попарен и не сваляше поглед от лицето й. Но изведнъж се съвзе, даде й знак с ръка и рече:

— Фитила, фитила!

Майката присви фитила на лампата. В стаята настъпи тайнствен полумрак.

— Затворѝ и не излизай!

Майката затвори вратата след двамата. Сетне долепи чело до прозорчето, обърнато към двора. Но навън беше късен мрак.

Без да продума, синът посегна и смъкна пушката от бащиното си рамо. Каленин само погледна отстрани момчето си и помисли: „Не вярва на баща си!…“

Калитко излезе от плевнята.

— Ти ли си? Влизай вътре!

Момчетата влязоха при майката и спящото момченце, а той остана навън в мрака. Обходи четирите страни на двора, като внимателно се оглеждаше и вслушваше. Беше тихо, спокойно и никаква близка опасност не ги застрашаваше.