Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (60)

Един очевидец

Откъм Ягодово с яростен пукот летеше камионът на масловската горска кооперация, упътен за кооперативния гатер в планината. От бързото каране водата в радиатора кипеше. На тънки подскачащи струйки летеше парата във въздуха, като незабавно се стапяше в жаркото пладне. Шофьорът с опитно око следеше излитащата пара. При големия завой на пътя той забави хода и обърна глава наляво. Реката се пенеше под крайпътните каменни колонки.

— Ще налея прясна вода в радиатора — рече той и спирачката проточено заскриптя. Колата спря.

Горският, който пътуваше в шофьорската будка, подаде глава навън:

— А пък аз ще мина изтук, наместо през гарата. Изтук лесничейството е най-близко.

— Както щеш — отвърна равнодушно шофьорът.

Шофьорът скочи наземи и побърза да отвърти кранчето на радиатора, отдето изтичаше заврялата вода.

Горският Евтим слезе до брега. Той дигна от земята една вършина, окастри я с костурката си и зацопка с нея из реката, прескачайки от камък на камък. Когато стигна до средата, дето бистрата речна вода бързаше с весело клокочене, изведнаж сред мъртвата тишина наоколо екнаха пушечни залпове. Горският застана на място.

— Чувай, Исидоре!…

— Пушка се — отвърна шофьорът Исидор, учудено заслушан.

— Шумкари?

— Така ми мирише.

Шофьорът засенчи очи и хвърли поглед на запад, над върховете на върбите по насрещния криволичещ бряг.

— Я да видим от канарата там.

Горският прекоси обратно шосето и взе да се катери по сипея зад колата.

Шофьорът го последва. Кранчето остана да църцори. Прахолякът запуши около изтичащата се на шосето топла струйка вода.

Възкачени на скалата, двамата дълго зяпаха по посока на гара Врабец и внимателно се вслушваха. Залп след залп нестихнало пропукваше и огласяваше надълбоко заспалата гора.

— Мътна работа — обади се горският. — Галиба там се води истинска битка.

Исидор поклати глава.

Запалиха по цигара и останаха да чакат, докато си изяснят причината на тия тревожни гърмежи зад големия завой на пътя. Но чакането им продължи дълго. Шофьорът не се решаваше да тръгне. За да не седи празен, той си намери работа около мотора на колата. Взе да човърка с отверка между цилиндрите.

— А пък аз тръгнах по бърза работа.

— Ходи, защо стоиш? — рече Исидор, без да дига глава от заниманието си. — Не се знае докога ще трае огънят.

Евтим се въртеше неспокойно, като почукваше припряно с тоягата по баластрената настилка на шосето.

Най-сетне всичко се смълча. Обичайната горска тишина се спусна властно над планината. Исидор отново пое кормилото.

Горският беше променил решението си:

— Карай да вървим! Ще сляза на Врабец. Изтам е по-близо — заяви той, опитвайки се да заблуди и шофьора, и себе си.

Той искаше да разбере какво се е случило, та сетне да има какво да разказва в село.

Зрелището, което му се представи на гара Врабец, смрази кръвта му и го забърка. Той бе участвувал във война и неведнаж бе свидетел на страшни картини, дето на всяка крачка срещаше жестокия образ на смъртта. Но сега, което видя тук, не се поддаваше на никакво описание.

На войниците бе заповядано да влачат труповете на Мусата и Марин за краката. Захвърлиха ги на плочите пред апаратната, стаичка. Тук веднага ги разсъблякоха. По телата им личаха топлите следи на множество огнестрелни рани: те бяха прострелвани с жестока и сляпа злоба и тогава, след като двамата четници бяха вече издъхнали. Омразата на ловните беше неутолима и те не можеха изведнаж да се наситят на кръвта, която продължаваше да сълзи от мъртвите тела на убитите.

Но онова, което никой не бе очаквал, дойде при разпита на тежко ранения Алекси. Горският никога нямаше да забрави картината — как дебелият комендант пред очите на всички застреля студента-химик.

Евтим незабелязано се измъкна от жандармерийската тълпа и тръгна по пътя си. Той вървеше като пиян, смазан от преживяното. За нищо не можеше да мисли. Озърташе се на всяка крачка, а понякога смъкваше шапка и лудо, с две ръце разбъркваше косите си, сякаш това можеше да му помогне и да разпръсне стълпилите се в душата му страхове и спомени.

Когато стигна при Попивановата чешмичка, дето го посрещнаха, Евтим никак не се уплаши, защото вървеше като сляп. А онова „а-а“, което издаде, не беше друго, освен да се освободи от натрупания ужас в душата си. По пътя той не бе продумал с никого нито думичка, за да му олекне.

Партизанинът Вълчан насочи шмайзера в гърдите му, но скоро го позна.

— Ти ли си, бай Евтиме?

Те се знаеха и партизанинът не направи ни най-малък опит да скрие самоличността си.

Последваха въпроси, но човекът мълчеше, като нервно разбъркваше коси. Можеше да се помисли, че е онемял или полудял.

Поднесоха му цигара. Горският отказа.

— Защо се боиш, човече? Сякаш се не знаем!

Горският изведнаж усети езика си развързан и зашепна като подивял:

— Убиха го! Гръмнаха в ушото му! Видях с очите си!

Отпусна се и разправи какво бе видял.

Тримата четници дълго слушаха с наведени, помрачени лица. Сетне Вълчан подзе:

— Знаем! Но ние не чакаме милост от кучетата. И ще им платим тъпкано. Зверовете от гара Врабец са си направили лоша сметка: ние няма да спрем, преди да видим катурната кървавата им власт. Нашата борба сега започва. Тъй че, когато слезеш в село, предай на народа, че ягодовският партизански отряд се кълне скоро да си разчисти сметките с подполковника. Няма да мине много време — помни ми думата!

— В миша дупка да се пъхне, пак ще го намерим! — намеси се и Агапи, като разтърси пушката, която бе получил след обирането на влака.

Белязаното овчарче порасна за един ден след сблъскването с войската. И с чудна бързина взе да се отърсва от лекомислието на напуснато селско дете. Заедно с това, внезапно почувствувал в кръвта си неудържим прилив на сили, Агапи бе измолил командирът да му позволи да тръгне с двамата партизани да дири своя загубен приятел.

— За някое убито момче не научи ли, чичо Евтиме? — попита той, като криеше името на това момче.

— Казват, всички били избити или заловени — отвърна горският.

— Лъжат!

Гапи показа в злобна усмивка ситните си зъби:

— И за мене ли казват? Пък гледай тука аз съм жив-живеничък! Те всички не могат да убият, а само се фалят. Така да знаеш, чичо Евтиме.

Третият партизанин, Борил, го прекъсна:

— Остави! Друго ни интересува нас: колцина са избитите другари?

— Не видях повече. — Горският поклати глава.

Вълчан разбра. Калитко и Горица са живи.

Лицето на Агапи светна и той помисли: „Сигурно и Калитко е ранен и сега двамата се лутат из гората и търсят отреда.“

Той не знаеше, че само на няколко крачки от чешмичката, стаени в мрака, загубените тръпнеха в безкрайно очакване.

Разпитът привърши. Горският бе освободен. Той си тръгна обратно за Ягодово. Не му позволиха да отиде в лесничейството. Партизаните имаха своя тактика. Тя не отстъпваше на никакви познанства и приятелства.

Потропвайки с тоягата, горският си тръгна. На много места той спираше, плахо се озърташе и рошеше коси. Спомни си, че нощем в село не може да влезе. Не му оставаше друго, освен да чака, докато се разсъмне. След като измина още малко път, той реши да поеме посоката към Мариина поляна. Сетне щеше да излезе на шосето, дето шофьорът Исидор наля прясна вода в радиатора.

Внезапно през мрака се подадоха две ниско приведени фигури, които идеха по напречната тясна пътечка между лещаците. Те слизаха от стръмнината. Евтим почака да отминат. И ясно видя как на няколко стъпки от него минаха момче и момиче. Но не посмя да се обади. Само помисли в душата си: „Къде са сега партизаните, които питаха за момче и момиче?“ — И безнадеждно замахна с ръка.

Много му се бе струпало тоя ден и той беше взел решение да избягва нови разправии, затуй се спотайваше.

Когато двойката отмина, горският предпазливо пресече пътечката и пое по стръмнината надолу.

Той беше нервен: тежките впечатления, които бе набрал по пътя, го изгаряха като живи въглени. Сърцето му се задушаваше от безпокойни удари и само една мисъл го измъчваше през цялата нощ: да може да сподели всичко това с някого!

Защото той обичаше да бъбри.