Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (155)

Отредът се преустройва

Командирът беше заповядал двудневна почивка. На четниците предстоеше да се протегнат, да почистят оръжието си, да изкърпят дрехи и обуща и да бъдат в боева готовност всеки миг.

През това време Червенокосия се съвещаваше с помощниците си под палатката. Там беше и писарят. Два дни вече се опичаше „магията“, както казваше неграмотното овчарче.

Командирите набелязваха бъдещата дейност на отреда, която трябваше да се проведе съгласно окръжното на Главния щаб на въстаническите войски. В отреда — черно на бяло — такова окръжно липсваше. Затуй писарят предложи да го възпроизведе по памет.

— Първо, другари — подзе Савата, — окръжното изисква от нас да се осуетяват намеренията на врага по отношение на четническите отреди. Врагът съсредоточава големи сили срещу един само отред и след като го разбие, тогава сподирва и други отреди със същата цел — унищожаването им.

Второ, за да бъдат провалени плановете на врага, необходимо е да се вземат всички мерки за увеличение броя на бойците в отредите… и подобряване на въоръжението. Не бива да се забравя, че въоръжението на отреда никога не трябва да се смята за достатъчно. Обезоръжаването на врага и задигането на оръжие от неговите складове са най-важните и сигурни пътища за въоръжаването на отредите.

— То се разбира от само себе си — натъртено забеляза Мануш, — но откъде да ги вземем тия складове в балкана!

— Трето — продължи писарят, без да слуша, — да се избягва фронтален бой, когато противникът го иска, и да му се нанасят главно удари с изненада…

Сега пък на Дафина й се поиска да каже: „Каквото правим и ние. То, аслъ другояче не може с един многоброен и модерно въоръжен противник!“ — но не се обади.

— Изненадата, смелото действие, решителният удар и маневреността трябва да се усвоят до съвършенство.

— Така — поклати глава Червенокосия, сякаш обзет от чувствата на Мануш и Дафина.

— Разузнаване, връзки и охрана също да се усвояват. Целта е да се обърква и разстройва противникът.

Четвърто, там където срещу партизанските отреди бъдат изпратени войскови части, трябва да се организира преминаването на войници и офицери от тия части към нашите отреди. За тази цел да се влиза във връзка с отделни военни лица и да се проагитирват за минаването им на наша страна…

Пето, на полицейския терор при преследване на четите и отредите да се отговаря с добре обмислени и решителни удари.

— Да се палят обществени сгради, фабрики, да се премахват кметища и бирници, когато се смята, че народът ще бъде морално удовлетворен — допълни за по-голяма яснота политическият комисар.

— Това е всичко, другари — завърши писарят. — Сега остава практически да се осъществи.

Започнаха се дълги разговори и пресмятания.

Когато идеше насам, писарят беше проучил, някои сведения, дадени му от подпоручика, и каза:

— Полицейската контрачета е вече в коритото и в най-близки дни ще бъде пусната в помощ на ловните. В нейния състав влизат разни полицейски агенти, стражари и някаква си сбирщина от цивилни. Старата турска казарма в село Тиган, която досега е служила за дървохранилище на масловската кооперация, е почистена и очаква новите си гости…

— Не са далече — усмихнато проговори Червенокосия, като изгледа поред всички присъствуващи. — И Спартак ми донесе…

— Опасно съседство — прекъсна го Дафина.

Тоя ден съвещанието продължи до полунощ. Редактираха се и различни позиви: до населението, до ловните войници и сътрудниците на властта — кметове и други — из околността.

Между това отредът беше преустроен и получи името „Ягодовска партизанска бригада“. Набелязаха се и ръководните длъжности в бригадата: Червенокосия поемаше длъжността бригаден командир; Савата — негов помощник и командир на първа чета; Мануш — втора чета, а трета чета оставаше под ръководството на Вълчан. Завеждащ културно-просветната дейност и политическа пропаганда се възлагаше на Горан. За помощник-четнически командири бяха назначени Серафим, Дафина и Борил. Към всяка чета се предвиждаха и по трима десетници. Един от тях беше Наско Ширита, който благополучно се бе добрал с другаря си до бивака. Образува се и домакинска част — с домакин дядо Тарас.

Писарят предложи да се изиска от партията някой другар, който да се присъедини като неин пълномощник към бригадата. За тая цел изпратиха куриер в града. Друг куриер замина за щаба на партизанската зона, отдето щяха да се получат нови упътвания от военен и тактически характер. Заминаха и куриери за свръзка с отреда на лесничея…

На девойките бе дадена задача: да пекат питки от брашното, което бе донесено от нарочната продоволствена команда на отреда, която сега влизаше в отделението на стария колар.

Здравка, Джуна, Ирина и две нови партизанки — Светла и Радка — запретнаха ръкави, прибраха коси под забрадките си и взеха да месят тестото в непромокаеми платнища; разстилаха го върху борови кори, които малките изрязваха от дърветата, валяха питки и ги изпичаха върху нажежени плочи; други заравяха направо в жарта. Скоро въздухът наоколо се изпълни с аромата на препечен хляб. От време на време се чуваше пеещият вик на Здравка:

— Другари, дръвца!… Другари, къде се пречкате? Хайде!

Радуил и Агапи отговаряха:

— Готово, другарка!

По едно време Трътлето се обади:

— Ами аз кога ще уча?! — Но бързо добави: — Карай! Да се освободим един път, па сетне лесно!

На него бе възложено да пасе малкото партизанско стадо и когато другарите го закачаха за неговия овчарлък, момчето гордо отговаряше:

— Много работа ми се струпа, ама пак наваксвам!

А Калитко постоянно се въртеше около ямболлията — картечника Страхил, който го запознаваше с картечното дело. Скрипята често лежеше разглобена в краката им и овчарчето беше вече усвоило всички тънкости на нейното устройство и стрелба.

Част от шилетата бяха заклани, накълцани на парчета и сложени в бакърения казан. Агапи току мяташе очи към Чичин, който, запретнал ръкави и с дървена лъжица в ръка, понякога му помахваше откъм кухнята, ако се случваше така, че някоя мръвка „неволно“ паднеше в пепелта под казана…

Когато научиха за станалата промяна, овчарчетата пожелаха да влязат в четата „Левски“, където беше Радуил: да бъдат всички заедно „както по-напреж“ — така рече Трътлето, но Черния се противопостави.

— Вие двамата шикалкавите, знам. Но ви казвам, че ще останете при мене. А щом сте под ръката ми, няма да шавате много-много.

Но и във втора чета, назована на името на Караджата, не беше лошо. Там пък се намираше Зеленко, към когото Калитко изпитваше особени чувства: той му заместваше в познанията за света учителя. Дори за доказателство на привързаността си малкият му подари патронниците си, като казваше, че е способен да си набави други. С преплещена пушка, с патрондаши на гърди и с голямата дървена лъжица в ръка, Зеленко имаше твърде внушителен вид на партизански кашавар и изведнъж спечели симпатиите на целия отред.

В тия трескави приготовления изминаха двата дни, определени за почивка. Сега предстоеше ново излизане и кръщаване на бригадата в огъня на нови боеве с врага. Разузнавачите бяха донесли, че контрачетата е вече в Тиган, където започнали да се мяркат стражари в пълно боево снаряжение.

В навечерието на похода командирът заповяда да се приготви по-изобилна чорба: чорбата щеше да бъде раздадена преди тръгване, а месото четниците щяха да скътат в раниците си, да им послужи за храна из пътя.

За да запознае четниците с новия командир, Червенокосия покани писаря да каже няколко думи преди тръгване. Савата изпълзя на един камък; свали фуражка, прокара длан по белите си коси и заговори. Той обясни каква голяма надежда и упование храни българският народ в дейците на партизанското движение, изложи накратко предстоящите задачи на бригадата и покани другарите да бъдат готови на всички жертви, до пълното възтържествуване на свободата в нашата страна.

— Свободата иде, свободата е близка, ние ще я извоюваме с цената на своята кръв, но няма да отстъпим нито крачка назад от великите завети на Ботев, Левски и Караджата! Заедно с това храбрите съветски войски наближават границите на България. Да бъдем готови да ги посрещнем, като изпълним с чест и достойнство дълга си към родината и цялото свободолюбиво човечество!…

Бурно ура и гръм от ръкопляскания придружиха последните му думи. Гората потрепера…

Хлопатарът издрънка за вечеря.

След вечеря се започнаха другарски беседи и веселби. Момчетата попяха партизански песни, нагласени от самите тях, в които се възпяваше и мъката, и радостта, и боевото другарство в съвместния четнически живот; разказаха спомени. Двете овчарчета пресипнаха от декламации, на които ги бе учила гимназистката.

Сред разгара на веселието някой се обади:

— Кашаваря! Къде е той? Чичин, ще още не сме ти чули гласа. Хайде!

— Чичин, я подкарай някоя народна. Ти и друг път си ми пял и аз харесвам твоите песни — рече Калитко, като стана и отиде да седне до него.

Зеленко не беше от ония, които чакат да ги молят, и веднага изпълни желанието на всички.

— Аз не съм много гласовит — извини се той, — но пак ще ви попея, макар да не знам добре думите на тая хайдушка песен.

И запя:

Събрали ми се, набрали все

отбор млади хайдути

в тая ми Стара планина.

Ялова крава заклали,

бъчва със вино вземали.

Три дена яли и пили,

ялова крава изяли,

бъчва със вино изпили;

три дена жребий хвърляли:

кой да убие Стояна,

четата дето издава

на турци и на сеймени.

Зеленко пееше хубаво.

Когато наближи време постовете извън бивака да бъдат сменени, командирът заповяда веселбата да се прекрати. В ранни зори бригадата трябваше да бъде на крак за предстоящите задачи и първа чета се готвеше за незабавно нападение и разбиване на полицейската контрачета край село Тиган.

Четите — всяка за себе си поотделно — се настаниха из гората за сън. Партизаните веднага заспаха, като пушките лежеха между бедрата им с опрени цеви под брадите. Рано сутринта ги чакаше уморителен път.

Зеленко, Калитко и Агапи легнаха един до друг. Огньовете бяха угасени. Само далечните огнища на звездното небе останаха да горят като будни стражи над смълчания бивак.