Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (40)

Премеждие с Агапи

За втори път овчарчетата бяха сгрени от пълната валчеста лупа над гората. Свикнали с обстановката и с почти безгрижния си момчешки живот, те нямаше от какво да се оплачат. Но като претегляше миналото, Калитко дълбоко и с огорчение съзнаваше липсата на нещо голямо в партизанския си живот: не бе извършил още нищо, не бе се проявил, не бе сторил нищо особено, което безвъзвратно да прикове вниманието на хората върху личните му способности. Но все още липсваха условия да се стори голямото, за което мечтаеше овчарчето. Четата събираше сили и чакаше заповед да се втурне в по-решителни и отговорни акции. Между това Калитко помнеше, че отредът не бе нещо откъснато от народа и нищо не предприемаше без нарежданията на Комунистическата партия.

Командирът също губеше търпение като орел, поставен в клетка. Ала той познаваше своята отговорност пред партията и не дръзваше да поведе на своя глава партизаните.

— Търпение, момчета! — говореше Калитко на овчарчетата. — Нашата чета скоро ще загърми и ще се прочуе. Дръжте се тогава да ви видим колко пари струвате!…

Планината и полето под нея плуваха в гъста млечна мъгла след проливния дъжд, който се бе излял като из ръкав през деня.

Отредът стануваше на Орлов връх. Той менеше често мястото си, според случая. Но винаги оставаше в планината. Тя го закриляше с гъстата си шума, пазеше го от злите погледи на жандармеристите, както орлица пази пилетата си.

Червенокосия този ден беше особено мрачен. Стоеше прав до скалата и мълчеше. В погледа му се таеше много набрана грижа. Партизаните от два дни гладуваха. Хранеха се с дивеч, със стипчиви горски плодове, малини и всевъзможни треви. Разбира се, това не биваше да продължава дълго. Той трепна и викна на Калитко, който тъкмо излизаше от палатката:

— Готов ли си?

Момчето поклати глава.

— Само Никола се бави още. Той си е бавен като костенурка.

— Поемайте! Ще слезете при воденицата по тайни пътеки. Там ще ви дадат брашно за отреда. То е приготвено, само чака хора да го получат.

— Разбирам, другарю командир.

— Без брашно не бива да се връщате. Макар една нищожна торбичка… колкото за жените… Ясно?

— Ясно, другарю командир.

Агапи се появи зад потока и тръгнаха.

След това отредът потегли в друга посока. Пак трябваше да се мести, за да избегне ново сблъскване с войската, ако случайно бъдеха заловени овчарчетата. Останаха само двама другари, които щяха да чакат завръщането на малките. Винаги така постъпваха.

Пастирчетата бавно се засмъкваха по билото на планината и тихо разговаряха:

— Как се чувствуваш? — попита Калитко, прищурил поглед в лицето на белязаното.

— Хубаво.

— Страх ли те е?

— Не.

— А трепериш като стригана овца!

— Така си мислиш.

— Така. Ще ме слушаш и нищо повече. Всички пътища са ми познати. Познавам и стария воденичар.

Момчетата вървяха по тесни пътечки, а дърветата над тях отърсваха капчици дъжд и ги мокреха. Излязоха на една стръмна полянка, твърде плъзгава, и се хванаха за ръце. Но скоро трътлестото се пусна, отдели се настрана и внезапно се чу неясен шум, като от сриване на множество дребни камъчета, което никак не можеше да се разбере. Ведно с това Гапи нададе сподавен вик.

— Майчице! Отивам… помощ!

Калитко настръхна. Косите му се изправиха като игли. Сърцето му заудря бързо и безпокойно. Помая се малко в пълна нерешителност, сетне плахо навлезе в гъсталака, като предпазливо подвикваше:

— Къде си? Звяр ли те нападна? Защо не се виждаш?

— Помощ! Отивам!…

Калитко застана на ръба на един песъчлив бряг и разгърна храстите пред себе си. Като се вгледа внимателно, той видя под краката си недълбока пропаст, от дъното на която долиташе гласът на загубения. Долу имаше тръстика и вода, в която се отразяваше лунната светлина.

— Гледай го, калпазанина! Паднал в ямата…

Седна мигновено и се засвлича бърже по сипея. Когато стигна на дъното, той забеляза, че Агапи бе затънал до колене в тинята, отчаяно махаше ръце, но не смееше повече да вика.

— Млъкни! Тихо! — заплаши го Калитко. — Ще те удуша! Погледни си боя! — и сърдито го стрелна с ръка.

Помогна му да се измъкне измежду камъшите и го домъкна на полянката, потънал в кал и вода.

— Защо викаш, бе? Защо? Да навредим на отреда ли, ако ни угадят мръсниците?!…

Като изцеждаше крачолите си, Гапи отвърна:

— Как да не викам? Аз потъвам, а ти искаш да пея ли? Плъзгава земя. Не усетих как се търкулнах на дъното. Де да знам, че било яма! — оправдаваше се момчето.

— От една яма и душичката ти слезе в петите — продължи да го укорява Калитко.

Извади войнишкия нож и зачисти тинята от панталоните му, като неспирно изливаше яда си:

— Сто пъти станах пишман, дето те помъкнах. Студено ли ти е?

Белязаното цъкна с език: не!

— Радвам се, че си безчувствен към студа. Ти към всичко си безчувствен. Кожата ти е дебела като на хипопотам.

Калитко го дръпна за ръката, извъртя го и се зае с гърба му.

— Малаче! Как не те е срам? Викаш, колкото ти глас държи! Ами ако бяха изскочили ония въшки? Кого да спасявам първо: тебе или мене си?

Ах, колко строго и важно бе това овчарче, когато четеше наставления на пострадалото момче! При това, усвоило навика на командира, то приказваше, отправило поглед над рамото на Агапи. Във всичко взе да подражава на Червенокосия, дори в думите:

— Така. Какво ще кажат хората? Калитко ни повел деца, които не знаят да си връзват гащите! Нали е срамота? Само беля ми носи! Ами ти не помислюваш. Нямаш чест. Затова ме е яд най-много. Борис е сто пъти по човек. Той и да тъне, и да се удави, ще мълчи и думичка няма да се чуе. За делото, значи, отива момчето. Така. А ти?… И ако беше затънал до ушите, кой щеше да отговаря? Пак аз! По-добре командирът да те прати при майка ти. Защото не разбираш от подчинение. Както аз се подчинявам на големите, тъй и ти трябва да се подчиняваш. Разбра ли?

— Разбрах.

Неочаквано, като искаше да прояви за пръв път от толкова време самостоятелност, Агапи попита студено:

— Друго?

Тонът, с който бе произнесен този незначителен на глед въпрос, бе като удар от камшик за Калитко. Той нямаше какво да отговори. Беше изчерпал всичко. А в очите на другаря му святкаше някаква горчива истина, която Калитко инстинктивно предчувствуваше, и зачака с нетърпение да чуе каква ще бъде тя.

— Стига си ме ял! — отегчено продума Гапи. — Ти ме ядеш заради Горица, знам аз…

Калитко ококорено, прехапа език. Идеше му да потъне в дън-земя.

— Гледай сега къде отиваш! Кой те пита за момичето? Или искаш да ме пукаш? Аз казах: Мигача е по-изпълнителен, а ти си още зелен; отвръщаш, оправдаваш се, дори клеветиш: заради Горица! На Мигача няма да му дойде на ум такова нещо, по ти си… клеветник! Заслужаваш да те напляскам!

— Опитай се! — отвърна решително трътлестото, като направи крачка назад, готово за отбрана.

— Да си умреш от смях! — засмя се Калитко, но усмивката докара горчив вкус в устата му. — Не! Макар да извърташ работата и да си кривиш душичката. Друго ще направя с тебе. Ще те върна назад.

— Кък? — смаяно рече Агапи.

— Тъй, на кръг! Измитай се, много те търпях, ще ме побъркаш. Остани си със здраве, а аз да бързам, че сума време изгубих.

И тръгна.

Агапи притърча и го задържа за ръкава:

— Стой сега! Къде без мене? Нарушаваш заповед…

— Кой, аз ли?! — попита учудено Калитко.

— Кому ще дърпат ушите? На двамата. Заповедта е дадена на двамата.

Калитко важно наведе глава и размишляваше, а оня продължи да го убеждава.

— Май че така седи работата — отговори най-сетне овчарчето.

Ако командирът научеше, кого щеше да накаже за неизпълнение на заповед? И двамата. Единият тръгваше без другия, а заповедта се отнасяше еднакво за двамата и важеше за двамата.

— Хайде, ходи след мене — рече Калитко, като продължи да нарежда, за да успокои съвестта си, че беше отстъпил: — Не си познава стоката командира, затова те праща с мене. Да беше ме попитал, добре щях да те опиша: не те бива за друго, освен да пасеш овце и да прескачаш хорските дворища за ябълки!