Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (53)

Лоши новини

На возарите от Ягодово беше разрешено да отиват нагоре. Да свличат трупи от гората. Само че не им се позволяваше да носят храна. При горския пропускателен пункт, зает сега от специална охрана, колите се претърсваха. Изземаше се всичко, което би послужило като примамка за партизанско нападение. Возарите вечер се прибираха премалели от глад, но мълчаливо търпяха несгодата.

Горските стражари ходеха с тояги из своите залесени участъци. Тази предпазна мярка бе въведена след ограбването на оръжието от пъстровското лесничейство. И те не носеха храна, мъкнеха се като пребити по пътеките на планината и преплитаха крака от умора и недояждане.

Но и едните, и другите разнасяха новините бързо като вятъра. Нищо не можеше да задържи крилатата мълва. Тя се въвираше навред, шепнеше при всяка среща, нарастваше и неспирно обхождаше села и колиби:

„Складът с храните на ясенското лесничейство е укрит дълбоко под шумата на гората.“

„Складът е подушен от командира и отнесен на ръце от самите въстаници.“

„Селим забелязан при Попивановата чешмичка.“

„Червенокосия е слизал в село, преоблечен като поручик, със стоманена каска на глава и с пистолет на кръста.“

Мълвата се разнасяше глухо, потайно, между четири очи. И това не беше измислица. Червенокосия една нощ сам намери писаря, когато този никак не го очакваше. И даде своите нареждания: да се убият двамата хитлеристки офицери, които идеха в Ягодово за своите налъми и дървени подметки.

Властта слухтеше на всяка крачка. Нейните шпиони шетаха навред и когато подушеха нещо, веднага блокираха цели участъци от гората, дето непрекъснато се шумеше, разнасяха се гръмки викове и гърмежи.

Последната лоша новина сепна и властници, и беднотия от околните села.

„При гара Врабец са избити тези и тези. Войската е ударена най-ненадейно. Отпорът е бил решителен, след което отредът се оттеглил дълбоко в гората. Дни наред той се топи на малки ударни ядра из непроходимите кътища на планината; не се чува, никой не го вижда, никой не го среща по пътищата. И сетне — изведнаж — карабеленската община опожарена; на предател от село Ясеново е забодена с карфица наказателната бележка: «Смърт на предателите!»

Военните са в движение. По цели нощи пукотът на камионетките не спира; пияните жандармеристи стрелят; арестите не престават. Стъпките грозно отекват в тишината на нощта и зловещи писъци кънтят иззад влажните зидове на арестантските дупки.“

При писаря дойде Дядо Ване — мрачен и неспокоен. Никога преди той не е бивал така разстроен и повехнал. Цяло село се развличаше с бъбривостта и шегите му. Той беше четиридесетгодишен, но поради голямата му словоохотливост и отзивчивост хората го наричаха Дядо Ване. В бойната група бе влязъл още от първите дни на нейното съществуване. Беше висок като върлина, а когато ходеше, стъпваше тежко и патраво с подгънати в лактите ръце.

— Сава, дайте и на мене пашпорт — подзе той със своя провлечен и гръден глас. — Време е галиба да излизам. Ката вечер край реката шарят и все моята къща оглавят… Как смяташ? Дай ми акъл — да излизам ли?

Писарят дигна глава:

— Рано е, Ване. Как не можа да разбереш с ума си? Ти си нужен повече тук. Къде ще вървиш без нареждането на командира? Потърпи! Тази нощ другарите ще ти донесат „армаган“…

— Да не носят, казвам ти, ще сбъркаш!

— Няма кой да те пита — подразни го писарят. — Укрий временно торбите, докато влезем във връзка с отреда.

— Нова беля — поклати глава Дядо Ване. — Ама щом казваш, тъй да бъде. Само мир да е. Да минат през градините… оттатък… под мостчето.

Той си тръгна за в къщи мълчалив и угрижен, без повече приказки, които писарят с наслада в душата си обичаше да слуша от тоя дългун с патрава походка.