Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (141)

Пропадналата акция

Велевската петорка, образувана по внушение на Морунов, работеше неуморно. Още в първите дни на своята „спасителна“ дейност тя беше успяла да заплете в мрежите си известни лица, които трябваше да следят и издават движението на партизанския отред. Там, където подкупите не помагаха, подполковникът обещаваше стражарски служби, а на ония, които се отказваха да вършат предателство, той измисляше обвинения в помагачество на партизаните и те, против волята си, не можеха доброволно да се откажат от тая черна работа.

И тази нощ стана нещо, което никак не можеше да бъде избягнато в ожесточена борба между власт и въстаници.

Телефонът в Каменно корито беше овладян и използуван, диверсията се проведе в пълен ред. Но в редовете на ловните не се дигна никаква тревога, както беше при случая след блокадата на село Пъстрово. А партизаните, прикрити в шумата на гората, чакаха знак да се втурнат и атакуват казармата.

Вълнението на четниците достигна крайния си предел. Червенокосия не откъсваше поглед от часовника си. Той вярваше, че хората му в село ще изпълнят достойно задачата си. Но уреченото време минаваше, а тук ловните не показваха каквато и да било тревога и не се чуваше пукотът на нито една камионетка.

Мануш мрачно поклати глава:

— Попаднали са на засада.

— Може би — каза Червенокосия.

Командирът не беше довършил, когато се явиха двама от свръзката-наблюдатели. Те водеха със себе си изплашен селянин, открит на тавана на една кошара.

— Защо пък на тавана? Защо не остана да спиш в кошарата? — попитаха го, след като разпитът беше започнал.

Човекът, загубил ума и дума, току повтаряше:

— Забавих се на къра и рекох да нощувам навънка.

Разпитът продължи половин час, но от клетия велевчанин не можеше да се изтръгне друго, освен едно и също:

— Полицейският час беше минал, боях се да не ме запрат и останах навънка.

А какво е дирил на тавана, той не можеше да обясни.

Командирът заповяда да го изправят до едно дърво и приготви шмайзера си. Той искаше да го сплаши и да разбере истината. Но селянинът дигна ръце и взе да моли повторно да го изслушат.

— Чист съм, момчета, чист! Но аз знам и такива, които служат на правителството — неволно изтърва той.

— Питат ли те за това? Или сам се издаваш? — рече партизанинът Буен. — Млъкни, ти не си сам!

Командирът го предаде за разстрел. Двама партизани отведоха нещастника настрана. Заедно с тях тръгна и Мануш. Предложиха му да избира — или пълно признание, или ще бъде премахнат незабавно.

Но междувременно, докато се водеше разпитът, изгубиха се много ценни минути. И изведнъж, като по даден сигнал — отзад, отпред и нейде иззад брега на близкия горски път — затракаха пушечни залпове и картечници. Партизаните прилегнаха на земята и завряха глави под шумата. Някои от тях се пръснаха по всички възможни посоки. В редовете им изникна опасна тревога. Но командирът бързо се овладя, веднага отговори на удара с удар — шмайзерът затряска в ръцете му и това бързо повдигна духа на четниците.

Още след първия гърмеж селянинът издебна сгодната минута, изскубна се незабелязано и успя да се укрие в мрака на нощта…

Сражението продължи два часа.

Картечниците нестихнало трещяха и сееха смърт сред обкръжените въстаници. Ослепителни ракети с трептяща сребърна светлина осветяваха полесражението. Боят се водеше на живот и смърт и продължи до съмнало…

Първото голямо предателство на петорката беше сполучило.