Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (68)

Ранената бълнува

Горица дълбоко спеше. Слънцето се бореше с утринната мъгла на изток. Върховете на дърветата по Мариина поляна се обляха в алени петна. Но в усоята все още се стелеше лек здрач. Подранили птички цвърчаха в тополовата гора. Кълвачът клопаше от дърво на дърво. Забил нокти в стеблото и подпрян на опашката си, клопаше нестихнало. Ситни тресчици излитаха изпод твърдия му клюн и летяха на разни страни. А от брезичката край потока някаква непозната песнопойка току се обаждаше:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък-цък-цък!

Овчарчето се вслушваше във всеки шум и извръщаше глава към изхода на пещерата, отгдето нахлуваше тънка ивица мътна светлина.

Девойката се пробуди. Изохка и погледна Калитко, който все още не заспиваше, а бе облегнал гръб на каменната стена и замислено гледаше пред себе си.

— Тук ли си, другарче?

— Тук. Сега се съмва. Като мръкне, тръгвам.

— Не си ли уморен? Полегни.

— Спи, другарко — тихо отвърна момчето. — Зер довечера ще те оставя сама и не бива да спиш.

— Не, не, не! Не бива да ходиш. Довечера заедно ще тръгнем за воденицата — на един дъх продума ранената, като се изправи на лакът.

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък! — обади се повторно птичката откъм тополовата гора.

— Виж ти тая птичка! За какво ли пее? Тя сякаш предупреждава: стойте си по местата, защото ловните са близко и дебнат! — пошегува се девойката, но веднага се задъха от болка в раната и прилови с ръка простреляното си бедро.

— Не мърдай — рече момчето. — Ти хич не разбираш ли…

Калитко стана и излезе пред пещерата. Огледа се. Седна на камъка, прегърна колене и се замисли. Обляно от слънцето, небето над Мариина поляна блестеше като копринено. Малко след това той обхвана с очи местността под пещерата.

Стръмнината надолу бе осеяна с грамадни скали и борове, обагрени медно почти до самите върхове. Приличаше на медна стена, през която се провиждаха израсналите сякаш от земята скали и нахвърлени в безпорядък хвойнови храсти и безплодни тръни. Под дърветата лежеше дебел килим от окапалите игли на боровете. По него краката потъваха до глезените или се плъзгаха също като по пързалка. Овчарчето неведнаж се бе плъзгало така.

Калитко забеляза и коскута, който обвиваше с тънките си восъчни свещици едногодишните тръни, и си каза: „Това растение беше кукувича прежда. То изниква от зрънце, но порасне ли малко, веднага напуща земята, уплита се около тръните и се храни с техните сокове.“

И страшно му се поиска да сподели с някого това, което бе научил някога от устата на учителя си, но нямаше с кого.

Накрая той успя да забележи и нещо друго: на отсрещната страна, по високия бряг на потока, тревата бе утъпкана и по нея лъкатушеше тясна пътечка.

— Това го нямаше преди — промълви на себе си момчето.

В главата му нахлу отдавнашен спомен.

Преди две години учителят бе повел първокласниците на екскурзия и дойдоха при пещерата. По онова време тази пътечка не съществуваше. Сега тя се виеше като змия, спущаше се надолу, пълзеше между крайбрежните ели и борове, покачваше се на малка височинка и там се топеше като пушек.

— Това място е опасно — реши Калитко.

Той бе склонен да сподели с Горица откритието си, но не желаеше да я плаши, преди да се увери напълно съществуват ли и други причини за подобни опасения. А след това, улисан в друго, благородното му намерение неусетно се бе изпарило и той скоро забрави за него.

Ако беше пристъпил по-нататък и се вгледаше внимателно по пътечката, би открил следи от човешки стъпки и за нищо на света не би останал край пещерата. Но той не направи това, а стана от камъка, отиде при ручея, разрови пясъка по дъното и за миг там се образува коритце, пълно с кристална планинска вода.

Калитко потопи глава в пясъчното коритце. А когато се избърса с полата на палтенцето си, бръкна отново в ледената вода, заглади пясъка и коритцето изчезна за миг. После се прибра в пещерата.

Пушките стояха на противоположната стена. Той ги премести, изправи ги до главата на девойката и отново се разположи върху своето тревно островче, небрежно разстлано под скалната стена.

Горица се повдигна и сложи гръб на хладната скала. В пещерата бе тъмно: почти не различаваха чертите си. Тя посегна, хвана ръката на момчето и глухо въздъхна:

— Братко!…

В главата й един след друг прелитаха близки, разяждащи душата спомени и тя реши повторно да узнае:

— Разкажи ми, братленце, пак за падналите другари.

— Какво искаш още, другарко? — с отчаяние в гласа отвърна партизанчето. — Сама видя: паднаха Мусата, Алекси… а Марин падна зад гърба ни. Как страшно ме гледаше той! — Калитко закри с длан лицето си и така продължи: — Аз се наведох тъй и питам: „Какво, другарю?…“ — Долната устна на момчето изведнаж силно затрепера. То се прекъсна.

Споменът му тежеше, проникваше в сърцето му като острието на хладно оръжие. Но бързо се овладя и малко сопнато рече:

— Страшно! Ти не разбираш ли? Дано не си виждала смърт!

— Колко бих желала да го видя! Защо не ми каза?

— Тя само това си повтаря — смънка Калитко.

— А Верчето?

— Верчето не видях. По-добре не питай, другарко, тежко ми е!

Отново го налегнаха тежки мисли.

Горица се смъкна върху шумящото легло, подпря бузата си с ръка и притвори очи. Настъпи дълго мълчание.

— Знаеш ли, мене пак ме тресе — продума по едно време тя.

По лицето й изби пот и то се зачерви като ягода.

Калитко дълго не снемаше поглед от нея: тайно я наблюдаваше. Четвърт час след това тя се забрави и взе да бълнува насън:

— Какво искаш още? Нищо не мога да кажа. Мусата падна, кръвта бликна, потече, пясъкът почервеня…

— Лоша работа! — прехапа устни овчарчето.

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък! — обади се пак непознатата песнопойка.

Калитко стана, приближи ранената и сложи длан на трескавото й чело. То гореше, гореше! Партизанката отмаляло отваряше и затваряше очи, но не се пробуди. Калитко се изправи с приведена глава под ниския свод и продължи да се взира в лицето й.

„Гладът ще я съсипе — мина му през ума, — имаме още малко хляб и не знам какво ще правим сетне!“

Той трябваше — става, що става — да се погрижи за храна. Ако ученичката загине от глад, кой щеше да отговаря? И какво срамно петно ще легне върху юношеската му съвест! С нищо не можеш го изми.

Болната продължаваше да бълнува. Думите й бяха несвързани, изричани наполовина, но овчарчето напълно разбираше техния смисъл. А онова, което бе смътно за него, то бяха картини от тежкото минало на девойката, минало, погребано дълбоко в сърцето й:

— Падна върху линията. Аз стрелях, той се хвана за рамото!… А-ах! Падна!… Въжето ми стегна ръцете… Ааа-ах! Няма! Те няма нивга вече да се преброят, няма да се преброят!…

Ето, тя се мята трескава, нищо не чувствува, дига клепачи, гледа с размътен поглед. Не знае къде се намира, протяга несъзнателно ръце към овчарчето и пита шепнешком, с пресечен дъх:

— Мамо, почакай! Къде съм аз? Къде ме водиш? Седни, мамичко! Смъкни мангала от гърдите ми! Гори ме, гори!

А навън сред тополовата горичка странно отекваше гласът на птичката:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък-цък-цък!

— Мамо, махни мангала!…

Безсилен да помогне, Калитко се скупчи до главата й и замря в странна неподвижност. Той преживяваше повторно страшното минало.