Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (86)

Пак този Петел

При появата на Калитко, майката изхълца изненадано, тупна се по престилката и занемя. Сетне се отдръпна до стената, поставила ръце на бузите си, което изразяваше и страх, и ужас, и учудване. Но постъпката й беше престорена.

— Казвай сега, момче — подхвана бащата, облегнал гръб на затворената врата.

— Воспирчо знае — отвърна бавно, с отпаднал глас Калитко: — Горе има едно момиче, което умира. Дайте малко ядене.

Човекът погледна жена си. По лицата и на двамата се изписа тъга…

— Ти изяде всичко — окуражена рече тя.

Придвижи се напред, ритна с крак котката и дигна празната паница от пода.

Бащата се замисли.

— Аз не съм гладен. Но момичето да мре ли? — като насън продума Калитко.

Той не каза нищо повече. Нито се спусна да разправя за огнестрелната рана на девойката. Воспир седеше на чамовото столче и стискаше между голите си колене общинската карабина.

— По-добре бягай и господ да ти е на помощ! — рече жената. Сетне пристъпи към момчето и зашепна: — Майка ти я бият и разкарват… Петела… знаеш ли?

Калитко наведе мрачно глава. Не му се слушаха такива горчиви новини. Те се забиваха като шишове в младото му сърце и болката избиваше на алени петна върху измършавялото юношеско лице.

Нещастната му майка страдаше заради него. Това не го учудваше. Но обстоятелството, че тази нощ на два пъти замесваха името на Петела, го поразяваше.

„Пак този Петел… — мислеше си Калитко. — Тази жена бърка. Как може? Но тогава — ако е измамил доверието на партизаните — какво се следва да получи този писар? Ще го убия веднага! — реши момчето. Ала след малко, като размисли по-дълбоко, веднага си каза: — Не, само си приказвам. Без заповедта на Червенокосия аз съм като с вързани ръце. И само ще слушам какво говорят хората за този Петел.“

Настъпи дълго мълчание. Всички седяха като убити, с умислени лица. Само откъм кревата се слушаше равното дишане на шестгодишното момченце. Бащата се загледа изпитателно в опасния гостенин: лек, едва забележим мъх покриваше горната му устна. А когато синът протегна ръка, постави пръст върху устната на партизанчето и неволно изтърва: „Това мустачки ли са, Калитко?“ — бащата, тъжно поклати глава. Това не бяха никакви мустачки. То беше от глада и лекият мъх, подсилван от сянката на слабостта, приличаше на мустачки.

Минко Каленин нервно дърпаше мустак и все още не можеше да намери изход. Там имало едно момиче. Чие е то, какво е то — той не биваше да пита. Важното е, че момичето умира от глад. Той вярваше на думите на овчарчето. Но какво да стори? Всичкото му имущество, което се състоеше от няколко овце, бе продадено: за животните липсваше храна. Германците ометоха всичко. Пари би дал. Но в гората няма какво да купиш.

Воспирчо с разтупкано сърце чакаше решението на баща си. Взе от чамовата етажерчица, която самичък си бе сковал и боядисал зелено, няколко книжки и каза:

— Уча се като тебе, да не остана сляп.

Развълнувана и смутена, мисълта на Калитко не беше до книжки. Тя се носеше раздвоена ту тук, ту там: към майка му, към Петела, към разхлопаната пушка, която Воспир бе преплещил на шега. Но главно, тя летеше далече, на седем километра от Ягодово, дето в пещерата го чакаше ранената другарка, и никак не внимаваше какво му говорят. Все пак Калитко пропусна като на себе си:

— Трътлето се научи да чете.

Воспир плесна ръце:

— Трътлето! Тъй, а?…

— „Гладното момиче“ искаше да го направи човек.

— А той?

— Попива…

Внезапно отвън долетя гласът на разсънено яре: Ме-е-е!

Бащата изведнъж трепна и рече:

— Воспирчо, да заколим ярето!

— Ба, татко. ’Убаво се сети — завъртя глава синът.

Калитко избърза.

— Чичо Минко, мога ли да видя Петела? Искам да си поговорим с него.

— Не може! — твърдо отсече патрулният. — Доще време да си поговорите…

Както повечето ягодовци, така и Минко Каления изпитваше някакъв суеверен страх пред личността на писаря. Той си мислеше:

„На писаря се е струпало много. Усещам аз, че напоследък ходи като луд, скърца зъби, готов е да хапе. Уморен ли е, или наплашен, не ми е работа, но не ми харесва! Може би съжалява, че се е впрегнал в тая кола… И не го знаеш. Ако му кажеш «момче те чака», може веднага да се обърне, да стовари всичко на главата ти и да измие ръцете си! Върви се разправяй тогива с военните. Хитър е този писар като лисица. Не знаеш: да му вярваш ли, или да не му вярваш!“

След туй рече:

— Може, може да го видиш.

— Може ли? — попита обнадежден Калитко.

— Щом пък много искаш, може да ти го докарам. Ти остани в плевнята, а на утрето… може. Ама пак не знам: Петела галиба се умерваше да ходи в града. Но пак остани.

„Връщай се по-скоро в къщи!“ — мина през главата на овчарчето.

— Нямам време — отговори то. — Но аз пак ще дойда. Запиши си, чичо Минко: да се срещнем…

Заделиха се в ъгъла и зашепнаха.

Две минути по-късно Калитко сложи ярето на врата си, като го държеше за вързаните крака. То бе завързано с кърпа през муцуната и не издаде нито звук.

— Излезеш ли в гората, тури му ножа — посъветва селянинът.

Той постъпваше предвидливо. Станеше ли въпрос за ярето, би се оправдал пред хората, че му е откраднато.

Калитко тръгна към ската над помашката махала. Но тук се случи нещо неочаквано, което смрази кръвта му и той се закова на място.

По една странична уличка зад гърба му идеха забързани двамина, които държаха пушки ниско до земята. И самите те бяха препънати тъй, сякаш се готвеха всеки миг да прилегнат и да открият стрелба.

Калитко отстъпи гърбом и се бутна зад разпрегнатата талига, оставена на улицата. Хората се спряха и се сгушиха под стряхата на някаква порутена къщурка. След малко отново тръгнаха и пак залегнаха. Изминаха няколко минути в страшно напрежение. Овчарчето помисли, че го преследват и реши да изостави ярето. Нямаше сили да мъкне товара. При това от съседния двор го залая куче.

Калитко бързо се прости със скъпия товар, пропълзя по гърди известно разстояние, сетне хукна към ската колкото му крака държат.

Страшно не му вървеше, тая нощ! Калитко негодуваше против съдбата и цъкаше с език:

— Проклетия.

Той никак не допущаше, че тези непознати лица не бяха други, а Радул и Агапи, които идеха след него откъм дома на Петела.

За втори път се срещаше и разминаваше с другари, без да разбере това.

На заранта намериха ярето задушено. Цялото село научи за тая „кражба“ Но това беше малко. Друг някой беше продумал някъде, че снощи овчарчето, свободно се движело между народа в гората…

Властта взе нови мерки и стана по-бдителна. Близостта на овчарчето се потвърждаваше за втори път. Военните побесняха: Положението на Калитко ставаше безизходно. Никой не можеше да каже какво го чака.