Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (93)

Кметът подозира

Когато свръзката си замина, писарят погледна часовника: наближаваше пукването на зората. Ранобудни щъркели пляскаха крила по високите комини. Дългите им клюнове тракаха като картечници:

— Клак-клак-клак-клак-клак!

От мазето писарят се прибра в къщи, полегна на миндерчето и се замисли. А когато отново дигна очи към отворения прозорец — навън се беше съмнало. Той уморено простена:

— Много се трудих! Много се трудих!…

В думите му звучеше горчив упрек към съдбата: цял живот се бе трудил, а сякаш всичко бе отишло напразно, без да остави след себе си някаква следа. Но ако успее да улови дирите на овчарчето и му помогне да се спаси, той ще бъде стократно доволен.

Писарят скочи на крака, стъкми се и излезе на улицата. Кафеджията тъкмо разпалваше оджака си, изтича при вратата, щом го забеляза, и му помаха с ръка:

— Ела, писаре, отбий се да пийнем кафенце. Съсипа се от работа! Нали тъй?

Зад спуснатите още завеси на прозорците го чакаше новина. Там седеше човек, към когото той не хранеше особена почит, защото същият беше пияница и кавгаджия.

— Гледай ти история — подзе кафеджията, като говореше на Савата, а се бе обърнал към седналия: — Овчарчето, значи. Тъй ли, За̀пре? Било, Петел, в гората. Людето го видели… Нали тъй?

— Как тъй — видели го? — попита мрачно писарят. — Могат ли да докажат?

Куцият За̀при стана от мястото си, сложи ръка на гърди и заприказва:

— Аз, писаре, аз!…

— Той, писаре, той. Нали тъй? — обади се кафеджията, като размяташе метлата върху неразгорелите въглища.

— Аз… ама бързо го изтървах от очи.

— Ти си бил пиян.

— Малко, Петел. И докато се наканя, момчето щукна.

Писарят помълча малко, сетне изведнъж избухна, като пристъпи към касапина:

— Както казваш, така да бъде. Арестуван си! Сами се пъхате в огъня, кой ви е крив? Сега трябва да правя дознание… — Той хвана селянина за яката: — Защото хората ще помислят бозна какво и с право ще помислят. Да не си зяпал… За̀пре, да си го хванал, проклетото!

И повлече човека към изхода. Куцият се заопъва. Не искаше да върви, като се молеше и оправдаваше. Кафеджията остави метлата и гледаше изумен.

Писарят го пусна и изскочи на улицата. Потърси с очи стражарите. Площадът бе пуст. Само ластовичките, накацали на върволица по первазите на читалищната сграда, шумно цвъркаха: чив-чив-чив-чив-чив!…

Савата се върна отново в кафенето.

— Селото спи — рече той и веднага допълни: — Много съжалявам, но трябва лично да те водя в ареста. Близко е, няма кой да види…

— Върви, върви! Нали тъй? Петела е човек. Ако си безгрешен, ще те пуснат — плахо заяви кафеджията.

Заключиха За̀при Воеводин в ареста под театралната сцена. Петела тръгна да обади на кмета. Внезапно някой викна зад гърба му:

— Сава!

Минко Каленин с разхлопаната карабина в ръка притича от дъното на площада и застана под носа му. За очи пред хората, които взеха да шарят наоколо, той почна да вади и втиква затвора на пушката, като говореше и тихо, и високо, според това, което говореше:

— Това не е пушка! Затвора не работи… (Тихо.) Калитко Кулин дохожда у дома… (Високо.) Дайте нещо свястно. Ще ни изпотрепят шумкарите, ако угадят каква е работата.

— Обещаха да ни пратят „три линейки“ от Велево. Не бързайте. (Тихо.) Вземи балташката и ела в градината… (Високо.) Не зависи от мене. Отивам при кмета и ще поприказвам за нови пушки. Ела, ореха ще сечем.

Разделиха се без дума повече. Караулният забрави да спомене за ярето…

 

 

Кметът лежеше в леглото, облакътил глава. В ръката му димеше цигара. Нито подранилият гостенин, нито новината за овчарчето го изненада. В очите му трептеше зла насмешка. Той погледна за миг писаря, но Савата издържа този насмешлив поглед, без да се смути.

— Е, после? — студено каза кметът.

Петела дигна рамена. От последвалия разговор стана ясно, че Бричката още в тъмно бе разказал тук за появата на овчарчето. Писарят се ядоса не на шега, но външно запази спокойствие. Той четеше много, познаваше хората и умееше да се държи.

Кметът стана и лениво се застяга, като сърдито говореше:

— Писаре, никак не върви, щом си затваряме очите. Ще ни поставят пред ямата, хей! С военните шега да си нямаш. Кожите ни на тъпан ще направят, след като ги одерат!

— Арестувах Запри Воеводин.

— Това никак не ме утешава. Хубава работа! Куче, овчарче… остава да ни изловят живи в чергите!

Той запали нова цигара и запуфтя:

— Арестувал! Защо? Ти все бързаш да арестуваш… Но, изглежда, винаги арестуваме не тия, които трябва… И пак замълча.

В сърцето му се бе вмъквало силно подозрение срещу дългогодишния общински служител и поради това отбягваше да го гледа. Ако писарят знаеше, че старшията го бе забелязал през онова утро да се връща след укриването на торбите, веднага би си уяснил всичко. Още оттогава шишкавият и кметът мълчешката го дебнеха. А сега, за да си изясни държането на кмета, той решително заяви:

— Кмете, говорете открито. Може би се съмнявате в моята служба?

Кметът разбра, че беше отишъл далече и можеше да се издаде, затуй изведнъж прие весел вид и рече:

— Хайде, де! Отде го измисли? Аз знам, че си честен служител. Върви в общината и аз идвам. Там ще си поприказваме. Нужно е да се предупредят велевчани…

Писарят си излезе твърде усъмнен и си рече: „Трябва да внимавам! А щом угадя, че имат свидетелства срещу мене, веднага хващам гората!“

 

 

В общината го чакаше друга изненада. Старшията бе седнал на един стол, а между краката му лежеше мъртвото яре. На противоположната страна, изправен до стената, стоеше Воспирчовият баща с карабината на рамо.

— Какво е това яре?

— Ти ще кажеш, Петел — малко грубо заяви старшията и добави: — Яре, вързано с парцал през устата.

Караулният бързо го прекъсна:

— Ярето е мое, памук ли имаш в ушите!

— Знаем, знаем, че е твое — рече надуто Бричката, — но трябва да разберем защо е благоволило да мре под талигата на Колю Влаха?

— Аз бях караул, още съм караул и нищо не знам! — натърти стопанинът на ярето.

Един от чиновниците излезе от съседната стая и шеговито подхвърли:

— Бричка, да беше му теглил ножа, докато е топло, та да го изручаме. Разкошно щеше да бъде в тия гладни години. Тъй ами!

Минко Каленин замахна с ръка:

— Да го вземат дяволите! — И си отиде, без никой да го спре.

Как да е, потъпкаха работата. Между това старшията поведе писаря на една страна и зашепна:

— Не може тъй. Ще си развалим роднинството, писаре, щом благоволяваш да пречиш на законите.

— Как „пречиш на законите“? — ядовито викна Савата. — От пръстите си ли го изсмука това? Ти, когато дърдориш, претегляш ли приказките си?

Бричката тръсна глава и рече задъхано:

— Което знам, него дърдоря… Имам сведения… не ме гледай, че съм прост. И още мъничко като подуша, по-друго ще се разправяме.

— Заплашваш?

— Ба!

Савата схвана отде идеше подозрението на кмета. Той почервеня като рак и строго напомни на шишкавия: още сега, пред очите на всички, да се обясни. Не стори ли това — той е магаре!

— Казвай! Говори пред тия хора — той посочи с ръка чиновниците, които бяха дигнали глави и мълчаливо наблюдаваха караницата. — Говори, иначе хората ще кажат, че си окаян клеветник!

Дойде кметът и тури край на разправията:

— Защо се гоните постоянно? Точка! — дигна бастуна си и почука по масата.

— Гони ме той. Гони ме, защото има дълги пръсти, а някои пречат на тия пръсти да обират покъщнината на селската голотия.

Старшията не можа да издържи изпитанията, напомнящи му за грабежите в село. Удари бича в горнището на ботуша си, изскочи навън, възбудено обиколи площада и потъна в Пухлевата кръчма.

Писарят заяви:

— Съмнявате се в мене. Добре. Кмете, приеми още днес оставката ми. Наслужих се!

Кметът се усмихна и го потупа по рамото:

— Ех, и ти, писаре! Знам, че си твърде мнителен… и само си въобразяваш. Нищо лошо, честна дума! Почакай. Заедно ще излезем и ще се разберем.

Разпитът на касапина не доведе до нищо. Никой на негово място не би посмял да задява един партизанин. Кой знае какво би го сполетяло. При това той бил пиян и докато се наканил, момчето щукнало.

Кметът грабна слушалката и се обади на велевските преследвачи. Оттам предадоха: ягодовчани сами да се погрижат за подсилване на охраната и секретните постове. Ловните са били известени за укриването на двамата партизани и стягали нова контраакция за тяхното залавяне и унищожаване.

Кметът се обърна към Савата:

— Кой е караулен началник довечера?

Писарят извади от джеба си листа с нарядите и надникна в него:

— Нешко Морунов.

— Лошо… мамино детенце! Да се извика!

Разсилният се върна и съобщи, че Нешко е трескав, на легло…

— Как няма да го тресе след гуляя във Велево!… — язвително смънка кметът, като смигна на Савата.

Фабрикантският син лежеше с висока температура и бълваше страшни неща. След убийството на Витко, което силно го бе поразило, той дълго не можа да се съвземе и оправи.

— Писаре, ти ще го заместиш — рече внезапно кметът. — А старшията ще обхожда секретните постове. Трябват ни сигурни хора.

Писарят мрачно мълчеше.

— Е? Какво се мръщиш?

— Мисля да се откажа от това, което, предлагаш. Тъкмо сега не мога, кмете, чуваш ли как?

— Боиш се от старшията?

— Писарят от никого не се бои! — натърти Савата и добави: — Потърсете си друг заместник.

— Но ако те заставя?

— Речеш ли да ме заставиш, значи не искаш или не можеш да ме разбереш.

Писарят престорено се отказваше. Дълбоко в сърцето си той си мислеше: едно тазвечершно дежурство би помогнало извънредно много. То му откриваше възможността, първо — да се справи веднъж завинаги с шишкавия, който започваше да става опасен за бойната група, и, второ — да се срещне с овчарчето.

Кметът отново настоя, като каза:

— Тогава аз те моля за това и смятай, че разногласията между нас са вече напълно уредени.

— Става, кмете. Но при едно условие: нека сам Бричката си подбере хора за секретни постове.

— Не, ти ще сториш това, Петел, ти ще ги подбереш. Бричката — кой го слуша? Ти познаваш хората и те имат доверие в тебе.

Двамата се разделиха приятелски, като че ли нищо не бе станало. Но дълбоко в сърцето си всеки мислеше по нещо недобро: единият подозираше, а другият вземаше мерки да пресече с един замах това подозрение. Още тази нощ. Утре може би ще бъде късно.

Надвечер.

— Хора ми трябват. Истински и смели мъже, а не баби — говореше високо писарят пред събралия се вече караул. Това хлапе трябва да се хване. Заеми поста си и умри, но изпълни своя отечествен дълг!…

А по-сетне — тихо — на двамата, от бойната група:

— Момчета, дошъл е часът на разплатата…

Трябваше да се изпълни решението, което тайно бяха взели: всеки заподозрян като шпионин или съгледвач, който е влязъл в дирите на бойната група, да бъде незабавно премахнат. Последните му думи бяха:

— Послужете си е Пантю. Но моето име не бива да замесвате… Послужете си с хитрост, като му обещавате всичко, за да няма колебание. Той е отчасти подготвен. Имате ли пари за ракия? Що ли питам! На, вземете — това е за него, а вие се въздържайте. Чувате ли как? Нека отиде един, вместо цялата група!…

Писарят се прибра в караулното помещение. От главата му не излизаше изречената преди време клетва: „Бричка, помни тая нощ!…“