Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (33)

За вода в нощта…

Обла и кървавочервена, луната се подаде зад далечните планински грамади. Скоро поляната се обля от златна светлина.

Командирът излезе от сянката на гората и леко наду свирката си. Дежурният по лагер притича.

— Къде е малкият?

— Спорят с Горица за африканската фауна — весело проговори партизанинът.

— Нека дойде.

Когато Калитко се представи, командирът го хвана под ръка и го отведе в дъното на поляната.

— Да си поприказваме, Калитко — подзе той. — Напоследък работата се затегна. Всеки ден пристигат нови другари, скоро ще станем дружина, а оръжието не достига за всички. Сега-засега не бива да предприемаме никаква въоръжена акция за такава дреболия — няколко негодни може би карабини… Пак ти ще свършиш работа в пъстровското лесничейство.

Калитко слушаше замислен. Задачата беше трудна. Но той вече неведнаж бе обмислял. Планът лежеше готов в главата му. Изведнаж се оживи и каза:

— Наемам се, другарю командир.

Червенокосия го потупа по рамото:

— Твоята решителност ме радва. Пътят е дълъг, но ще стигнете как да е. Избери си другар и тръгвайте. Но пак повтарям: нужна е хитрина и всичко да стане мълчешката. Да си нямаме главоболия покрай вас. Разбираш ли?

Калитко завъртя глава.

— Наемам се да направя всичко, както заповядате. Вземам Радуил.

— Радуил е на разузнаване. Подбери Агапи.

— Както заповядате. Той е малко тежичък и трътлест, но аз ще го оправя. Тръгваме!

 

 

Вървяха мълчаливо по кози пътеки в нощта, изкачваха стръмнини, слизаха в падини и долища. Провираха се под тунели от хмелови храсти и къпини, газеха рекички и поточета. Само от време на време Агапи тревожно и нетърпеливо питаше:

— Къде отиваме? Защо не кажеш?

— За вода! — многократно и твърдо отвръщаше Калитко, без да се тревожи от нетърпението на другарчето си.

Той се бе твърде възгордял от тази втора задача и като копираше често думите и движенията на командира, казваше:

— Слушай, другарче! Ти само ще изпълняваш, без да се опъваш. Да си не разваляме приятелството насред пътя. Сега аз съм командир, аз заповядвам.

— Заповядвай, но аз не бива ли да знам? — пак настоя белязаното.

— За во-да-а! — провлечено заяви Калитко и напредваше в тъмнината, без да спира.

Най-сетне стигнаха. Калитко пошушна на ухото му:

— Сега вече можеш да знаеш. Такъв е реда: да се обясни задачата на самото място…

Агапи прехапа език, но не каза нищо.

Нощта бе светла и сенките на дърветата послужиха за чудесно прикритие на малките.

Сградата на лесничейството блестеше под бледата светлина на месеца. Двете партизанчета седнаха да починат. Агапи каза:

— Трудно! В стаята на горските свети. Какво ще правим сега?

— Аз съм намислил какво да правя. Така — отвърна Калитко и очите му светнаха като на котка.

— Да бяхме взели пушки.

Калитко сърдито избухна:

— Не забравяй: командирът заповяда всичко да стане мълчешката.

— Кое да стане мълчешката?

— Всичко, всичко… Потърпи и ще разбереш. Ти ще мируваш тука зад хвойната. Колкото и да се забавя, ще ме чакаш. Може да не се върна до изгряло слънце, пак ще чакаш!

Като изрече на един дъх тия думи, Калитко бързо събу цървулките си. Постави ги в торбичката, която свали от рамо, и добави:

— Дръж, да седи при тебе.

Сетне извади от джеба си един окървавен бинт и омота петата на босия си крак.

— Командирът заповяда да се хитрува. Хубаво! Гледай сега какво хитруване ще падне.

Трътлестото зашепна:

— Ти махни по-добре това превързало и се надържай на краката си, ако те подгонят. Това знам аз!

Калитко се наведе в тъмнината и опули очи:

— Не трепериш ли? Я да видя в очите ти!… Да не смяташ да бягаш? Куршум те чака, прави си сметчицата!

Агапи сърдито отвърна:

— Не ме ядосвай, Калитко! И аз съм партизанин, и аз не се плаша като тебе.

Калитко стана. Взе тояжката си и тръгна към сградата на лесничейството.

Първото нещо бе да надникне през светлия прозорец, да види какво става вътре. В стаята гореше газена лампа, окачена за гвоздей на стената. Върху широк дъсчен нар лежаха четирмата горски стражари. През деня те се бяха трепали да маркират трупи. И сега уморени и изтощени от работата, хъркаха като заклани. Само петият беше буден. Облакътен на масата, той седеше на стола, дремеше и клюмаше смешно глава.

Овчарчето съгледва, изправени до бялата стена, наредените им една до друга карабини. Щом ги зърна и в гърдите му нещо тупна и спря да бие, сякаш беше останал без сърце. „Колко нужни са те сега за отреда!“ — помисли Калитко. И пак си спомни думите: „Всичко да стане мълчешката.“

Сега му е времето. Пропуснеш ли го, сетне иди да гониш вятъра!

Калитко се прегъна на две, опря тоягата до корем и заохка:

— Ох!… Ох… боли!

Дремещият трепна на стола. Скочи на крака и предпазливо тръгна към прозореца. Лицето му, подадено зад стъклото, имаше безпокоен и изплашен израз.

— Кой е? — попита глухо той.

— Ох! Ох!… — Калитко се подаде на светлината, като продължаваше да охка, за да го видят, че е малко селянче, неспособно да стори някаква злина.

Горският се престраши и отвори вратата.

— Чие си ти? Отде идеш по туй време? — попита той, като погледна будилника на масата, който показваше един часа.

— Ох!… От Велево ида. По пътя порязах петата си на един джам, затуй закъснях. Не мога да ходя, божичко-о!

— Не викай! — с пръст на уста предупреди горският. — Ще събудиш момчетата.

— Как да не викам, като боли? — рече Калитко, като се правеше на наивен и глупав. — Я си порежи петата ти, чичо, па да те питам!

Човекът се ядоса:

— Брей, че опако хлапе! Ти му думаш, а то току отвръща и ще събуди всички. Аз съм часовой тук и не позволявам…

Калитко го прекъсна.

— Отвръщам, не отвръщам, боли! Дай да ти порежа петата, па недей отвръща, да видим!

— Харно, де. Стига, присядай.

— Леко ли ми е мислиш?… — не млъкваше Калитко с престорено-горчив израз на лицето.

Горският попита:

— Къде си тръгнал?

— Татко ме прати при лесничея. Да подпише разписка, та да му платят. Татко е возар на трупи.

— Лесничеят спи.

— Нека си спи. Ами аз какво да правя? Да чакам ли до утрето, или да си вървя?

Горският го схока:

— Къде ще вървиш с този убит крак? Да не си луд? Чакай да съмне, оправи се, па си ходи.

— Така, ами… много ме боли! — произнесе на висок глас овчарчето.

Те се разправяха на прага. Но след поканата Калитко побърза да охне още един-два пъти, влезе в стаята и седна на стола до масичката.

— Спи ли ти се? Легни на нара и карай!

— Не ми се спи. Ти спиш ли, когато си порежеш петата?

— Аз пък умирам за сън — заяви горският, като се прозина, с провиснали от умора ръце към пода; сетне добави: — Щом те боли, остани да пазиш. Аз ще полегна малко. Бива ли?

Калитко завъртя глава.

— Както речеш, чичо.

Горският строго му напомни:

— Внимавай! Наблизо има шумкари. Ако заспиш, ще додат да ни изколят.

Момчето зяпна изплашено.

— Да ни из-ко-лят?! Не, майчице, няма да мигна. Много се боя от шумкарите.

Простичкият и добродушен селянин се отърколи на нара до другарите си и веднага захърка. Но Калитко не бързаше. Той продължи тихо да пъшка и с крайчеца на окото си оглеждаше ту стаята, ту спящите мъже. Измина близо час. Едва тогава той се надигна внимателно и като понакуцваше, приближи вратата и я отключи. Върна се обратно на пръсти.

Първо той изпразни сандъчето с патроните, което лежеше под нара, и ги натъпка в джобовете си. Сетне заизмъква две по две карабините навън. Накрая тихо притвори вратата след себе си. Вслуша се. Никой не го беше усетил.

— Карай с пълна пара, Гапи!…

Луната светеше с пълен блясък над Орлов връх. Кукумявка се обаждаше от покрива на лесничейството. Двете момчета нарамиха оръжието и хукнаха през гората. Съмваше се, когато стигнаха в бивака.

В бързината Калитко бе забравил да отбинтова крака си, но не усещаше това. Командирът учудено попита:

— Какво си пострадал, малкият?

— Пострадах в хитрината си, както бяхте заповядали, другарю командир.

Свали превръзката си. Партизаните се разсмяха с глас. Червенокосият, който знаеше слабото му място, каза:

— Е, добре. Ще поръчам на моя военен да ти набави един бинокъл. А сега, като награда за подвига ти, избери си една пушка от тия.

— Не се ли шегувате?

— Никак!

— Която си искам?

— Да.

— Благодаря, другарю командир.

Калитко се наведе и взе да избира.

— Ама първо ще ги изпитам: която бие най-добре, нея ще взема.

Сетне тръгнаха с белязаното и навлязоха в дълбоката гора да прострелят оръжието.