Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (91)

В два часа след полунощ

Навън в тъмнината пазеха жандармеристи с натъкнати ножове върху пушките. Те не позволяваха дори и на караула да приближава кръчмата.

Капитанът се обърна към Топора:

— Хайде, на работа!

Поручикът се обърна към подпоручика:

— Лимонов, да вървим с колата.

Младият подпоручик, който досега седеше като закован до стената и с дълбоко отвращение в душата си наблюдаваше наддаването, изведнъж пребледня, затрепера и бе готов да тръгне. Но бързо се спря, пристъпи към капитана и му прошепна:

— Господин капитан, аз няма да извърша тази глупост! Накажете ме, но такава заповед не изпълнявам!

Капитанът разбра. Въпросът не се отнасяше до заповед, а до една безумна прищявка: подпоручикът можеше и да не се подчини. И рече:

— Червенаков, вървете с шофьора.

Поручикът врътна рамена: все ми е едно! — и бързо напусна кръчмата, затръшвайки вратата зад гърба си. Стаменко спеше до кормилото.

Топора наду свирката си. Притърчаха двама в ботуши и с каскети. Цивилни стражари. Поручикът им направи знак с ръка да вървят с него. Разбудиха шофьора, седнаха в колата и моторът забръмча.

— В училището!

Жандармеристите-часовои пред кръчмата се спогледаха. Врявата зад спуснатите черни завеси ги беше забъркала и умислила. Зашепнаха:

— Отидоха! На чия ли душичка се е спрял господ-бог тази нощ?

— Хич не го е грижа господ! И той, невям, е пиян като нашите началници и, нито чува, нито вижда какво става по грешната земя.