Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
VeGan (2015)

Издание:

Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко

Редактор: Лиляна Илиева

Художник: Юри Минчев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова

Коректори: Маргарита Деспотова

 

Дадена за печат на 26.V.1955 г.

Печатни коли 32 1/0

Авторски коли 50

Формат 58/84 1/16

Тираж 10 000

Поръчка № 54(396)

Цена 1955г. — 13,50 лв.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

На разузнаване

Два дни вече Калитко кръстосваше из долища и рътлини, съседни на бивака, и слизаше чак до змиевидните пътища в тесните равнини, затворени между планините. Оглеждаше местността и си записваше в нарочно тефтерче срещнатите впечатления — къде изворче, къде забелязани дървари, овчари и стада или тайна пътечка, която би могла да послужи на врага за ненадейно нападение срещу бивака. Ту измерваше с поглед скали и хълмчета, като мислено си казваше: „Тук трябва да пресечем пътя на ловните, там да се постави другар с автоматична пушка и работата ще се оправи…“

Когато му харесаше някое шеметно високо дърво, той изпълзяваше на самия връх, свиваше се там като голяма птица в гнездо и задълго замираше неподвижен. Погледнато отстрани, можеше да се помисли, че това момче си няма друга работа и е седнало да си измисля какви ли не забавни игри. Но не. Командирът беше заповядал и Калитко следваше с голяма бдителност и прилежание указанията му, като разузнаваше през стъкълцата на подарения бинокъл.

Агапи, който неизменно придружаваше Калитко в тия пътешествия, също мяташе погледи на всички страни и казваше:

— Аз мога да мярна врабче чак до Гребена.

— Както хвърчи ли? То е лесно.

— Не падам по-долу от тебе. Ама що да си моря зъркалите, като имаме тая заврънгачка? Дай да погледна и аз! Не ти е за даване, знам, ама дай, няма да я изям.

— Гапи, чуден си — заявяваше меко и предупредително овчарчето. — Кога съм ти отказвал? Но днес сме излезли работа да вършим, а не да се шляем, нали разбираш? — и му подаваше бинокъла.

Трътлето поемаше „заврънгачката“, слагаше я на очи, въртеше рамене насам-натам и като се наситеше да наблюдава, връщаше му я обратно с думите:

— Стига ми толкоз. Друг път пак, нали?

В сърцето на белязаното овчарче нямаше вече завист. Малко тежко му беше да гледа как Калитко се перчи с тоя далекоглед, но какво да прави — момчето си го бе заслужило.

Напоследък отношенията им се бяха подобрили: те бяха престанали да се дразнят един друг. Калитко не гледаше отвисоко като преди, изслушваше Агапи, когато трябваше, и се съветваше с него, когато имаше да решават по кой път да тръгнат за разузнаване.

Една заран разузнавачи доведоха в лагера някакъв войник, силно запотен, с полепнали по челото коси, който освен карабината си — прекарана през плещите, — носеше и лека картечница.

— Бягай насам, някой иде! — викаше трътлето на своя другар, като махаше с две ръце тъй, като че ли загребваше вълните на прохладния планински въздух.

Калитко четеше романа „Под игото“. Но щом дочу гласа на Агапи, захвърли книгата и се спусна към брега на дола, като си мислеше: „Горица!…“

Каквато и работа да захванеше, образът на ранената другарка не излизаше от главата му и Калитко с нетърпение очакваше завръщането й.

— Не, картечничка! Тъкмо работа за нас, че си нямаме — радостно извика той и слезе по стръмната пътека надолу да помогне за пренасянето на сандъчето, пълно с картечни патрони, което носеха за въжените дръжки от двете му страни идващите партизани.

Зеленко също беше тук. Той позна войника, удари се по коляното и каза:

— И ти ли се накани, братко ямболи? Сядай да си починеш, не бой се, аз гарантирам за тебе…

Очевидно тук работата беше ясна и не бе нужно никакво застъпничество за новодошлия, но Зеленко вземаше под своя закрила войника, като ту тръскаше ръката му, ту се радваше като дете на картечницата, галеше я и говореше:

— Скрипя! Да живееш, братко! С такава скрипица лесно ще се разправим с врага. Тъй, чичин. И ти, значи… Гледай сега каква кашица ще забъркаме на нашите ловни началници — с техните камъни по тяхната глава!

Калитко потайно наблюдаваше картечника и когато се увери напълно в това, което си мислеше, изведнъж рече:

— Другарю, май че и ние с тебе ще излезем познати: не беше ли ти една вечер, който сложи букет на гроба на химика?…

Войникът само се усмихна и силно тръсна ръката му, когато се здрависваха.

След това заедно с Вълчан разглобиха „скрипята“ и взеха да обясняват устройството й. Партизаните, скупчени край тях, напрегнато слушаха, каквото им се предаваше.

— Сега да я опитаме — рече политическият комисар.

Отминаха нагоре към скалите и изпробваха малкото огнено чудовище. Калитко веднага бе заразен от нова страст и на всеуслишание заяви:

— Другарю комисар, вие по-рано ме питахте какъв искам да стана. Сега разбрах и решавам: картечник! Да бъдеш картечар е хубаво нещо на тоя свят.

И наистина сега, когато бяха излезли да наблюдават, освен страстта му към далекогледа, в душата му се пробуждаше и друга една страст, по-пламенна и неудържима, която караше съзнанието му постоянно да се връща към картечницата. И много му се щеше да има сражение, та да си постреля срещу врага с нея!