Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (32)

Плач сред нощта

Савата подреди постовете: един при водния улей на изгорялата дъскорезница, друг на горния край на селото, трети настани покрай корубестия явор сред ливадите. Той винаги съветваше младежите от бойната група да предпочитат службата „секретен пост“, макар да бе по-тежка от патрулирането по улиците. Тя бе удобна, за групата по следните причини: ако ненадейно се явеше партизанин и се натъкнеше на пост, можеше отдалече да бъде предупреден със запалване на кибритка, с тракане на затвор от пушка или с покашляне. Тогава на неочаквания гост предстоеше да дири други пътища за слизане в Ягодово. Не беше изключена и възможността да му се предаде паролата.

Късно през нощта в караулното помещение проникна двойка патрул и предаде:

— Откъм гробищата се чува плач! Сякаш жена.

Писарят грабна оръжието си и подбра момчетата.

Възкачиха ската, дето бяха гробищата. Легнаха под чадърообразните ели край бодливата ограда. Уморено тегнеха тежките им кичести клони, докосвайки земята. Под краката им реката бълбуникаше тихо и равномерно като еднообразна люлчена песен. И като сребърна лента проблясваше между ниските кирпичени копторки на ягодовските катунари.

— Лягайте и мълчете, докато разберем! — предупреди писарят.

Настъпи мълчание.

Забравена светлинка премигваше от тенекиен фенер между повалените стари кръстове. Назад, в дъното на полегатия скат, между върховете на дърветата, дето се подаваше горният етаж на фабриката, за миг припламна прозорец с бяла светлина и тозчас угасна. Тихо трепкаше звездното небе.

Изведнаж откъм гробовете долетя внезапно бликнало ридание. Единият младеж, който лежеше отляво на писаря, прошепна:

— Галиба това е Кула!

— Да не вярваш! — обади се другият.

— Шт, момчета! Ще се разбере — рече писарят.

Той дълго прокарва поглед между изпоналягалите кръстове и диреше посоката, отдето идеше плачът. Най-сетне разбра. Това беше наистина Кула. Като бе вървяла цял ден и до късна нощ по козите пътеки на планината, тя се канеше отново да влезе в Ягодово.

— Писаре, гледай! — прошепна пак първото момче: — Отлепи се от могилката.

Върху линията на хълма, там, отдето започваше звездното небе, се очерта тъмна сянка, залитаща при всяка стъпка. Възправена над пръстта, преди да тръгне, сянката приглади полата си, потърка с пръсти колена и отмина на горния край на оградата, до тесния път. И мигновено падна на друга могилка.

Прегънат надве, писарят се примъкна напред. Пушката му се влачеше по росната трева. Спря се и напрегна слух. Чуха се задавени, откъслечни думи:

— И на тебе да се оплача, дядо Радуилчо — занарежда сянката върху гроба на стария говедар. — И на тебе да излея сърцето си… Ах, божинко! Ама ти не знаеш: и за тебе си е спомнил моя сокол. В писанцето пише: иди, кай, и положи цветче на гроба на дядо Айдамусеневидеше. Сега разбрах, вика, че има живот да се живее, ама то ке е занапреж. Нека, вика, първом да се разправим с писарите, па сетне лесно! Чуваш ли, дядо?…

Гласът й пресекна за миг. И пак разплакано продължи:

— Писарят, писарят… дето заповядваше от тъмното да бият Кула — добро няма да види! „Къде скитосва момчето, казвай! Ще го хванем!“ — „На куково лято, викам, не се е родил още този, дето ще хване моето пиле…“ Не го сънувам лошо, а все през шумата върви, върви, забол китка на чело. А овцете — зън, зън, зън! — търчат подиря му. Чуваш ли, дядо? Смислил е той и за тебе… санким… сокола, пилето ми!

Кула се възправи, пак потърка колена и внимателно се огледа. Мракът редееше в далечината, зад гърбатата линия на ската. Звездите гаснеха една по една. Настъпваше разсъмването. Савата полази назад. Даде знак на момчетата да се връщат. Искаше да се разбере насаме с нея.

Зачака. Кула тръгна, подви поли и прекрачи падналата бодлива ограда. Излезе на пътя, огледа се и пак потърка колена. От дългия и мъчителен път през планината тя бе много изморена. И ако не беше напрежението на волята, всеки миг тя би се строполила обезсилена на земята.

Неочаквано пред нея, с пушка в ръка, застана човек и препречи пътя й. Този човек беше омразният й писар. Работничката веднага го позна и ахна:

— Назад, моканино!

— Стой сега, непокорнице! — викна полугласно Савата.

— Разбойник! Цяло село те знае какви ги бъркаш!

Да, из селото се носеше слух, че писарят е изтезавал до смърт Калитковата майка. И селяните минаваха покрай него като край нечисто място.

— Не се плаши, Куло. Я да поседнем тук и да се разберем — подхвана меко Савата.

Вместо отговор тя приседна, скупчи се на място и зарови ръце в тревата. Устата й остана широко зяпнала, сякаш не й достигаше въздух.

Писарят приплещи карабината и пристъпи крачка. Но Кула изведнаж се отплесна като пружина, прибра края на басмената си пола и хукна по стръмнината.

— Не ти ща приказките! Не ти ща приказките, мискинино! — викаше тя, без да се обръща, и бягаше с всички сили.

И скоро щеше да потъне в гората. Но внезапно изпусна полата си, преплете крака, обувката й отхвръкна и се просна по очи върху росната трева.

Караулният бежешком я настигна и каза:

— Гледай каква си! Съвсем неразбрана. Чуваш ли как? Стига да искаш, лесно ще ме разбереш. Защо лудуваш? Което правя, правя го за твое добро. Как не можа да схванеш с простия си ум?

Но работничката не чуваше. Полегнала на бедрото си, тя го гледаше с неизразим ужас в очите и съскаше право в лицето му:

— Писаре, писаре! Що ме гониш час по час? Не ти ли стигнаха моите мъки? Пак ли ще ме водиш в кметството да ме биете? Това ли искаш ти? Хубаво. Ама пак няма да е на твоето: ще остана в село! Момчето ми е тъдява и мойто място е тъдява, ако щеш, режи ме на четири! Бийте, ваша работа, ама слезе ли Калитко с байрак от балкана, мислете му!

Надигна се, застана на колене и както Савата бе надвесен, ненадейно протегна ръка да грабне карабината му. Сборичкаха се.

— Дай да свърша с тебе! Сега ще свърша с тебе!

Савата с мъка я укроти. И пак, седнали един до друг върху влажната трева — започна меко и й наприказва какво я чака, какви изпитания седят пред нея, щом се тъпче под носа на селските господари и военните власти. Кула го слушаше, но остана все така непреклонна, недоверчива и с твърдото решение да си кара своето.

— Лъжеш! Не ти вярвам за грош. И ти не си стока, всеки те знае!

Вървяха надолу по рида. Писарят я остави да ругае до насита. Той помоли пазача да я настани в едно от фабричните помещения. Кула примираше за сън, очите й се слепяха и на всяка крачка политаше с преплетени крака.

— Ще лежиш, докато уредя работата. Никой няма да те барне повече, не бива да се плашиш, нито да лудуваш.

Кула послушно се отърколи в ъгъла върху купчина дървени стърготини и след малко потъна в дълбок сън.

Съмваше се, когато писарят застана пред жилището на фабриканта Морунов. Тази нощ фабрикантът имаше гости и писарят видя как те се разотиваха един по един. Първо се подадоха на дървеното стълбище двамата германци и шофьорът Стаменко. Морунов и кметът ги изпратиха до моста, където ги чакаше кола.

Германците насядаха в колата. Шофьорът даде газ на машината и завъртя кормилото. Колата се понесе с подскачания по проядената дървена настилка на моста.

— Какво те носи насам, Петел? — попита Морунов, щом забеляза караулния с пушка в ръка.

— По работа ида — отвърна писарят.

Фабрикантът беше сила. Кметът оставаше в сянка. Но писарят се обърна и към двамата:

— Кула се върна…

— Как тъй — върна се? — строго пресече кметът. — Аз съм наредил друго…

— Наредил, но жената не зачела наредбата и ударила назад.

Морунов сложи ръка на ухо, сякаш не дочуваше.

Той не бе посветен в изгонването на работничката и запита:

— Моята Кула?…

— Наредих да се интернира — отговори кметът.

— Но за не съм нареждал, кмете. Аз само заповядах бой и сетне да се пусне.

— Къде е тя? — попита кметът.

— Ей там, лежи в стърготините.

— На мене ми трябват хора — продължи фабрикантът, като засукваше къдравите си мустаци. — Хората не ми стигат. Откакто гладниците щукнаха из гората, не върви! Имам нова поръчка за налъми. Кула ще остане пак на работа при мене. Това е то!

Работата се уреди бързо и гладко.

Кметът зададе нов въпрос:

— А охраната?

— Охраната не се е върнала.

— Охраната ще отговаря по закона. За изпуснат арестант осъждат на години затвор!

— Ваша воля. — Писарят разтвори ръце в пълно безразличие.

Кметът дръпна Морунов настрана и му зашепна нещо, но фабрикантът високо и рязко го прекъсна:

— Кула е моя работничка! На германците трябва стока: налъми и дървени подметки. Това е то!

 

 

Късно следобед Пантю пристигна. Намери стария служител в къщи и приплака:

— Писаре, отидох!

— Разстрел, братко! Не те чака хубаво — разтвори ръце Савата.

— Петел!…

— Не бих могъл с нищо да ти помогна, недей да хленчиш. Оправяй се с кмета.

— Не ми стиска да се мярна пред очите му.

— И добре правиш.

— Лошо ме чака, знам си.

Пантю стоеше разбит и объркан. Изминал пешком дългото разстояние от гара Ръжево, той беше целият обрашнен от пепелта на пътищата.

Писарят реши още малко да го стегне: по тоя начин той можеше да го държи в ръцете си и да му диктува това, което си желае.

Той каза между другото:

— Изключителни времена са, знаеш. Ако мога да те сваля от въжето, добре. Шега ли е?

— Писаре, ти баща, ти майка! Помогни! Ти можеш. Няма да забравя добрината ти и искай от мене, каквото щеш!

Пантю беше простичък, наивен и се водеше като дете. Но не само той. По това време простотията на полицейските стражари бе пословична. Тя причиняваше всекидневни разправии между властта и населението.

Писарят си спомни как преди време същият този Пантю пред очите на всички блъскаше с приклад учителя по улицата и разтреперан от неприятния спомен, той си рече на ум: „Пантьо, първо Бричката трябва да падне от твой куршум, а сетне ще дойде и твоят ред!…“

И повторно го заплаши:

— Ако успея да убедя кмета — да не подава рапорт до военните, — ей този бой ще заподскачаш!

— Ще подбера жената и бабата, да ти поработим на градината. И ливадата ще дойда да кося.

— Ти би сторил и друго, знам аз — рече Савата.

— Всичко, каквото заповядаш писаре.

— Бричката ме удари лошо…

— Мръсник е той!

— И вие сте жертва на неговата алчност. Как не можете да схванете тази проста истина! Не граби ли той бедните хора?

— Всичко граби и мъкне у дома си. Само да речеш… няма да гледам никого, а ще се разправя с него по-инак!…

Старият служител замлъкна.

Работата се нареждаше от само себе си. Писарят печелеше още един съюзник за своите скрити намерения. Даде му отгоре и малко пари:

— Вземи, не се знае: може да потрябват за къщни харчове, в случай че те арестуват.

Пантю го загледа втрещено. Сетне внезапно грабна ръката му с парите и я поднесе към устните си. Не можеше да се разбере защо направи това: дали за парите или за това, че се надяваше да му помогнат. Но Савата навреме издърпа ръка изпод носа му и стражарят неволно целуна металическата ловна значка на ревера му.

До вечерта Пантю беше изпил парите и с несигурни крачки шареше из площада. Писарят бе очаквал това и си рече: „Тръгна!…“