Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (137)

Неочакван гост

Селският говедар ходеше из селото, викаше на висок глас и подбираше добитъка, който с бавни крачки и разклатени бедра напускаше обори и вратници.

Дядо Ване изкара кравата и от него научи за ареста на своя приятел. Работата не изглеждаше добра. Не можа да помогне той: проклетата минутка време беше провалила всичко. На другия ден той грабна менчето, пълно с мляко, и тръгна за дома на арестувания.

Милена го посрещна разплакана, питаше, разпитваше и нареждаше за орисията на мъжа си, който бил направил на селото толкова добрини.

— Не е умрял, стига си ревала — рече Дядо Ване и попита: — Той да ти е казал нещо?…

Жената отговори:

— Той ли? Намерил си черква да се прекръстиш! Той нищо не казва. Защо крие от мене? Аз го смятах за отровител, пък то…

— Ти готова ли си, това ми кажи — прекъсна я дългунестият.

— Готова. Но къде без него?

— При партизаните.

— С детето ли?

— И детето.

— Савата не ми е казал такова нещо.

— Аз казвам. Стягай се и когато натъкмя нашето излизане, ще пратя старата да ти обади.

След като помисли малко, Милена решително заяви:

— Тръгвам! А той… какво ще стане с него?

— Ти не бери грижа.

— Вчера ходих във Велево. Не ми дадоха да припаря до училището.

— Няма да ходиш повече, защото могат да приберат и тебе! — заплаши я Ване.

— Питах кмета, а той… ходи като луд… мръщи се и дума не продумва. От вчера е станал такъв един — никакъв!

— На кмета му се пече яйце, не го барай. Галиба и него ще приберат…

Дядо Ване си тръгна. В къщи той завари друга тревога. Старата го повика в одаята и зашепна:

— Ване, ти като прибираш приятели, заръчвай им по-малко да тропат.

Синът я гледаше изненадано и не разбираше.

— Кой е той, а? Гостенин ли? Галиба не му е чиста работата на твоя гостенин.

— Мале, не го усуквай…

Тогава старата побърза да обясни:

— Някой шета в сламанлъка. Като бърках кашата на огъня, чувам, някой тепа, тепа…

— Плъшоци тепат, мале. Я си гледай работата.

Но в душата му нахлу съмнение: може би през нощта горе се е укрил някой свой човек — подгонен, ранен или изобщо нелегален, потърсил от немай-къде подслон за пренощуване.

— Дърто, иди да ми повикаш Петър Бачовия. Това момче се умерваше да бяга, ама не бива. Аз да му продумам на него.

Той изпрати старата по махалата и се качи в плевнята откъм тавана на обора.

— Ване, не ме издавай! — викна някой с разплакан глас от дъното на плевнята.

— Ти ли си?

— Ба!

— Що търсиш тук?

— Седни тук, Ване. Седни. На тебе всичко ще разкажа.

Пантю, с шарената дреха на гърба, измършавял като скелет и цял отъркалян в кал и оборски тор, подаваше глава от купчината плява. Нечистите му ръчища, дигнати до гредите на стряхата, молеха защита.

Близо две денонощия уволненият се скита из околностите на Ягодово — гладен, изнемощял и едва-едва се тътреше като спънат кон. Но да се върне в село не смееше. Накрая Пантю не изтърпя, чувствуваше се безсилен и реши — става, що става — да се предаде в ръцете на бившите си началници. Но първо му мина през ума да се посъветва с някого. За тая цел като че ли Дядо Ване беше най-удобен. Никога никой не бе се отнасял така с него, всички го подиграваха и занасяха, а дългунестият през оная нощ му беше казал: „Ти, побратиме, ела при човек, посъветвай се…“

— Нали няма да ме издадеш? Аз те признавам за човек… и ти ще ме подучиш що да сторя.

Дългунестият обеща да не го издава и каза:

— Ще лежиш тук до тъмно и тогава ще мислим за твоята работа. Инак, хванат ли те, бързешката ще напълниш „трапа“.

Същевременно в душата му ставаше страшна борба. Пред него на колене седеше човек, осъден на неизбежна гибел; но и там в ареста седеше друг, когото очакваше същата опасност. Достатъчно бе Пантю да даде показанията си — и тримата другари от бойната група щяха да бъдат разстреляни! „Няма, побратиме, милост у фашиста-вълк към борещия се народ — мислеше дългунестият. — И по-добре да отиде един, вместо трима.“

Сърцето му биеше лудо, до пръсване.

По природа той бе мекушав и отстъпчив, но заедно с това беше и справедлив, затуй никому не прощаваше.

— Клетвата, клетвата иска да свърша час по-скоро с тоя чешит — рече си накрая той и взе своето безвъзвратно решение.

Той си състави мислено малък план. Ще го изведе късно през нощта в гората над гробищата и там хубаво ще го нареди! Преди това обаче поиска Пантю да му повтори дума по дума признанието по убийството край Пухлевата градина и уволненият му разказа всичко.

— Лошо! Сам си стегнал здравата примката около шията си. Сега не остава друго, освен да хващаш балкана.

— И там е лошо — отговори Пантю. — Там пък от партизаните не мога се отърва!…

— Аз ще дойда с тебе. Мене ме знаят всички. Да им кажа само една думичка и ще прескочиш трапа. Отървал си селото от едно куче — така ще ти кажат хората. Лъжа ли е?

Пантю повярва на думите му, но не отговори, а седеше дълбоко замислен, с отпусната глава.

Дядо Ване също се поколеба за известно време и си мислеше: „Що не попитах аз? Ако го помилвам наистина и излезем двамина в шумата?…“ Но като си спомни думите на писаря: „На всяка цена да се свърши с него“, които още звучаха в ушите му, той си рече:

— Не е такъв писарят, да не пресметне и това и да не знае какво иска. Значи, смърт — и толкоз!

 

 

Стъмни се.

Дългунестият се качи отново горе и излъга:

— Хайде след мене, но мълчешката. Около мостчето се навъртат хора. Май че тебе чакат да се върнеш дома.

— Ами сега?! — подплашено попита Пантю.

— Гледай сега какво правя аз, прави и ти същото и ходи след мене.

Той беше излязъл съвършено бос. Пантю забеляза това и попита:

— Що си бос?

— Да ми е леко.

— Що не зехме хляб и пушка? Нали викаше, че имаш?

— В пояса ми лежи парабела, а пък за хляб и цървули лесно!

— За мене няма ли барем един нож?

Ване не отговори.

В душата на Пантю взе да се вмъква опасно подозрение. Обзе го страх. По гърба му плъзнаха мравчици.

Те преминаха ливадите, нагазиха реката и през ябълковите градини излязоха на коларския път в полите на ската. И пак пълзешком се повлякоха нагоре.

Край гробищата спряха да си поемат дъх. През всичкото време стражарят не сваляше поглед от своя „побратим“ и задаваше по някой въпрос, но дългунестият не му отговаряше или само хъкаше:

— Аха! Тъй я. Такава е работата… — И нищо повече.

— Да бяхме тръгнали, а? — рече по едно време стражарят, изпълнен с тревога от дългото им заседяване на едно място.

— Нощта е наша, има време — отговори другият.

Измина още малко време и пак се обади несигурният глас на уволнения:

— Да ставаме ли?

Дядо Ване несъзнателно се пипна за пазвата, дето лежеше парабела. Пантю зяпна с изстинало сърце. Очите му се ококориха. И с пресъхнала уста и тракащи зъби едва изрече:

— Ти… ти… ти!…

— Млъкни, жабо! — ядоса се Дядо Ване — Ти ли ще ме командваш?!

— Аз, аз, аз — Пантю повиши глас и беше готов да ревне с цяло гърло, като се тътреше седешком назад.

Тогава Дядо Ване посегна и го цапна с дръжката на пистолета. Повали го. Но Пантю бързо скочи на крака и като се пазеше с ръце около главата, зарева:

— Ти ке ме зеносаш! Ти ке ме зеносаш!

Вторият удар попадна в тила на жертвата. Стражарят се просна по очи, без да издаде звук.

— Мир да е! — едновременно с удара рече дългунестият. След това той го преметна на гръб и го понесе нагоре към гората.

Наоколо беше тихо, тихо. Звездите грееха с хладен блясък. Реката бълбуникаше нейде зад старите върби и смътно проблясваше в нощта.

През същата утрин, от другия край на гората, в Ягодово предпазливо влизаше някаква си помакиня, захапала яшмак и с товар дърва на гърба. Това беше предрешеният Минко Каленин, който се връщаше в село от своята сполучливо проведена задача…