Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (167)

Писарят помага на партизанчето

Когато командирът на първа чета научи за безпокойствата на бригадния, веднага се яви при него и му каза:

— За Спартак ли е тая тревога? Оставете го на мене, аз ще побъбря със землячето и ще му помогна да се оправи. Няма да го обесим заради поведението му, нали?…

Минута след това той бързо забрави за Калитко и заприказва за друго:

— Командире, аз имам един план в главата си, който дни наред вече ми човърка мозъка.

— Какво разправяш? — попита Червенокосия, като се пробуди от унеса, в който бе изпаднал поради грижата за малкия четник.

— Работата е следната: щѐ ми се със собствената кола на коменданта, като пленя шофьора, да се представя пред шефа на ловните и да разчистим сметките си с него. С шофьора също трябва да ликвидираме.

— Не е ли твърде рисковано? — рече бригадният.

— Че е рисковано, не бива да се прави въпрос. Но… после ще си приказваме.

След това Савата се обърна към политическия комисар и запита:

— Какво казва радиото, Горане? Върви ли им на братушките? Има си хас да не върви!

— Скоро ще поят конете си на Дунава…

— Научих аз — прекъсна го писарят, — че в Ягодово някакъв си евакуиран фотограф публично ругал ловните. Представете си!… И без да му сторят нищо тия гадове!

— Естествено, мечката не се бои от мухите… — дълбокомислено заяви бригадният.

— След „неутралитета“, обявен по радиото от новото фашистко правителство у нас, те, казват, омекнали — подхвърли Горан.

— Омекнали?… Колкото омеква нрава на вълка, след като си хвърли козината — твърдо заяви Петела. — Но ние пак ще ги гоним до последен дъх, както и те няма да ни прощават. И аз ще туря незабавно в действие моя план. На първо време са ми необходими един-двама другари-разузнавачи. Да се огледа и провери: кога Стаменко си е в къщи и може ли тая кола да се грабне под носа му! Аз съм стар шофьор и искам с тая кола да направя посещение на подполковника…

Днес писарят беше неузнаваем: говореше твърде увлечено, като че ли разговаряше сам-самин, без да забелязва как другарите му тънко се усмихват на неговите кроежи.

— Нека помисля още един-два дни и сетне да се опитам.

Като каза това, той стана от мястото си и с бързи крачки потъна в гората, дето дълго се разстъпва напред-назад по тясната пътечка.

Неочаквано Савата забеляза овчарчето, свито зад един пън, и тръгна към него.

Калитко продължаваше да се топи, без да разбира причините на своята скрита болка. Между това той взе да сънува странни сънища.

Миналата нощ и по-миналата, и през нощта от преди два дни — той сънуваше винаги почти едно и също: че се е отдалечил някъде си от бивака, загубил е пътя и изведнъж слиза в село; но там не вижда никаква копторка, а купчина черни въглени, разхвърляни по двора като някакви оглозгани черни кости. Миг след това копторката отново израства изпод пепелището, но никой не излиза да го посрещне. Майка му открехва облепеното с пожълтели вестници прозорче откъм уличката и казва: „Що щеш по туй време? Кой ти позволи да скиториш до тъмно? — И му поднася под носа будилника: — Гледаш ли го — колко показва? Аз нямам син, върви, където си бил досеги!“

На сърцето му става мъчно, мъчно: тая, която той обича и знае, че и тя го обича безпределно, изведнъж е променила отношението си към своето малко момче и го гони като чужд от къщи. „Върви си, де, върви си! Я на ли ти казвам, че нямам син! Нямам, ки!…“

Сетне той се намира в задното дворче, дето е стадото. Виторогият овен тича да го посрещне и метва крака на гърдите му. Селим, и той — върти опашка, скимти и сякаш говори: „Мене ме застреляха заради тебе! Но аз не ти се сърдя. Прекрасно момиче е тя… трябваше да я спасим. И никак не ми е мъчно, че лежа сега в земята. Какво да се прави, щом дисциплината е такава!…“

И ето, пак се появява късичката жена — майка му. Тя държи пръчка и го шиба през ръцете, не му дава да се радва на Ганчо и казва: „Хайде, аз нямам син! Не доближавай стоката… Назад! Хайде, или ще викам чича ти Калитин!…“

Тогава Калитко се събужда облян в сълзи и дълго похлипва скришно, без да го усетят спящите другари.

— Как прекарваш, другарки? — попита писарят, като пристъпи към потъналото в тежки мисли момче и го стресна от забравата му.

Калитко поиска веднага да рипне на крака, но Петела не даде. Той приседна до него и подхвана:

— И аз имам момченце като тебе. Чуваш ли как? То сега е скрито далече, далече… Но къде точно — това е тайна, разбира се, но на тебе мога да я поверя: в Ръжево. Ти няма да издадеш, нали? Знам, ти си сериозно момче.

Калитко се усмихна. Стана му много драго, че този писар, иначе мрачен и необщителен на глед, с него винаги влизаше в най-чистосърдечен разговор. И каза:

— Другарю командир, знам защо си дошел. Ти и вчера крачеше тук, ама се правеше, че не ме виждаш.

Писарят го погледна отстрани — той наистина не беше видял момчето и се чудеше на неговата наблюдателност.

— Затуй си дошел, да ме съдиш, нали? — продължи Калитко. — Но знам ли аз защо ми е така тежко и мъчно? Искам да не бъда тъй, пък не мога, и толкоз!

Думите му бяха пропити с откровеност и чистота като утринната роса по тревите на Орлов връх.

Писарят не отговори веднага. Изминаха близо две минути, когато той отново спря поглед в лицето на малкия и тихичко произнесе:

— И моето момченце понякога изпада в това кашкаво състояние, но то е обяснимо: понякога човек се насища на всякакъв ред и търси отдушник, а не го намира в околната среда, в която е заставен да се движи и живее.

— Няма! — живо заговори овчарчето. — Мене никак и нищо не ми е дотегнало, ами…

Калитко потопи поглед надолу. Мисълта му се забърка, като че ли беше изгубил нишката й.

— Все пак ти се поободри малко, защото смятам да те пратя някъде…

Писарят повторно спря очи в Калитко и помисли: „Да, той може да бъде един от тези, които ми трябват за моята работа.“

— Искаш ли да те натоваря с една задача?

Калитко не отговори. Всяка партизанска задача за него бе свещена и той никога не се питаше иска или не иска да я изпълни. Но след малко, като болно дете, което трябваше да измисли някоя причина за неясната си болест, изведнъж изтърва:

— Другарю командир, трябва да се поразтъпча до Ягодово. Мъчно ми е за майка ми. Тогава, смятам, ще ми мине… Все я сънувам… а като й продумам две думички… Ама невъзможно!

— Ще отидеш — каза писарят с тон, който не търпеше никакво противоречие. — Защо да не отидеш, щом била такава работата?

— То е лесно да се каже — ще отидеш, но да видим кой ще ме пусне.

— Аз ще те пусна.

— Вярно ли, другарю командир? Ами бригадния?…

— Ние ще се погодим с него. При това аз ще ти възложа задача, която ти най-добре ще свършиш.

Калитко въздъхна дълбоко и притвори очи, забравен сякаш в някакво сладко очакване, и подхвърли:

— Щом ще има задача, сигурно бригадният ще ме пусне.

След тоя разговор той вече не помисляше за друго, освен за преките си задължения, които му се налагаха като партизанин. Ала слизането му в Ягодово доста се позабави. Преди това една вечер Петела го взе със себе си, като каза:

— Отиваме да разрушим Дългия мост. Ще дойдеш ли с нас? Двамата ще издълбаем дупките, в които ще наслагаме изобилен взрив… и дреб ще се вдига!…

— С картечницата ли?

— Разбира се. Без картечницата не тръгвам и аз.

— Готов съм, другарю командир — прекъсна Калитко, запален от нова бойна треска. — Почакайте само да си нахлуза новите гуменици.

Минирането в прохода на планината продължи цяла нощ. След това мостът излетя със страшна сила във въздуха. Калитко беше като никога доволен и предоволен.

По-късно, когато се върна с Радуил и Агапи от разузнаването в село, Калитко донесе следното:

Подполковникът, заедно с хора от петорката, отишел в града да води преговори с полковия командир — за по-скорошното унищожение на ягодовските партизани. Тогава е бил предложен и подкупът с парите, събрани от местните богаташи.