Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (6)

Мълчаливото овчарче

Между малките имаше и друго едно момче, също на четиринадесет години, което се държеше особено. То беше по-бедно и окъсано от останалите пастирчета, винаги мълчеше и никога нищо не бе разказало под корубестия явор. Някога в училището седеше на един чин с Калитко. Казваше се Радуил.

Тримата — Радуил, Агапи и Калитко — бяха почти на една възраст. Само че първите двама бяха по-едри и кокалести. Особено Радуил, както вървеше на ръст, щеше да стане цяла скала.

Той също беше главено овчарче. Кръгло сираче от пелени, дядо му го беше изгледал със сурово кравешко мляко. Изпърво ходеше подир селските говеда заедно със стареца — дядо Радуил говедаря, а сетне стана ратай на селския богаташ Денко Шилето. И нали беше самотно и затворено, не обичаше да се шегува. Господарят му често го биеше, затова може би момчето седеше малко като залутано и не проявяваше голямо желание към игрите.

Освен това Радуил бе усвоил навика често-често да премигва и туй стана причина пастирчетата да го кръстят „Мигача“. Но неговото упорито мълчание много дразнеше момчетата и те постоянно го сърдеха.

— Какво мълчиш като бъкел? — питаше Агапи.

— Мълчи като турско гробище — добавяше друго.

А Калитко го хващаше за рамената, разтърсваше го и викаше в лицето му:

— Продумай и ти нещичко, дърво такова!

Мигача обидено отвръщаше:

— Такъв ме е майка родила.

— Бостанско плашило!

— От тебе човек не става…

Макар да се чувствуваше дълбоко оскърбен, Радуил мълчаливо понасяше обидите. И не се сърдеше другиму освен на себе си, задето не приличаше на другите деца. Те бяха всякога весели, а той седеше студен като камък и с това ядосваше пастирчетата. Никой обаче не го питаше, нито знаеше какво има на сърцето си: колко много страдаше в своята самота и какви планове кроеше. Макар да беше наплашен и затъпял от побоищата на господаря си, той живееше свой мъничък вътрешен живот, който светеше като слънце. И като не можеше да разкаже за тоя живот, мълчаливото овчарче често потъваше в гората и оттам надуваше кавала си, напоследък винаги с една и съща песен, нагласена от селските моми и подявки:

Горо ле, горо зелена,

година вече ще стане —

по тебе ходят шумкари.

Година вече ще стане,

няма го Верен да доде,

булчето да си обиди,

децата да си повиди…

Верен през гора вървеше

със отбор млади четници,

със карабини, шмайзери,

и тихо той им говори:

— Чето ле, чето юнашка,

който те, чето, нахрани,

слънцето ще го поздрави.

Ако те, чето, предадат,

слънцето ще да угасне…

Забелязваше се и друго нещо. Напоследък момчето все по-често отиваше при дядо си, на срещния скат на планината, дето пасеше селската черда. А оттам се връщаше още по-мълчаливо и дваж по-неспокойно шареха очите му, загледани нейде далеч в планинските масиви.

Изведнаж се пръсна новината, че партизаните нападнали мандрата на един селски богаташ от село Гъбово. Задигнали маслото, кашкавала и сиренето и го раздали на тамошното гладно население. Както Ягодово, така и пастирчетата посрещнаха събитието с голямо облекчение и радост, но мълчаливо и безшумно. Между това се съчиняваха чудни легенди около обира. Водачът на партизаните се явил сред гъбовци на ален жребец със сърмени юзди, в червена риза и шмайзер с позлатена дръжка. На пояса му висяла сребърна сабя. Зенгиите под краката му звънели при всяка стъпка на коня, който гордо пръхтял, а камъните под копитата му изпускали искри. Разбира се, и този път на първо място Калитко съчиняваше повече от всички.

— Ти със стъкълцата ли видя зенгиите му? — попита трътлестото, като показа ситните си зъбки.

Автомобилът-работилница отдавна бе изчезнал от селото и въпросът на овчарчето беше съвсем излишен. Но Калитко замълча: не му бяха твърде по сърце разправиите с неграмотното овчарче. Ала не се стесняваше да напада слабодушните, затова, като хвалеше партизаните, той и сега не пропусна да нарани сърцето на Радуил.

— Видял ли е този хубостник! — рече внезапно, като хвърли поглед към него.

Пак го обидиха, пак му прикачиха неприятно име. Радуил не изтърпя. Горчилката проникна дълбоко в душата му. Скочи на крака, грабна торбичката си от клона на явора и я преметна през рамо; сетне сърдито удари тоягата си, която потъна дълбоко в земята, и пламнало заяви:

— Ще видите какъв хубостник съм аз!…

Децата прихнаха в смях. Заканата му ги развесели, защото бяха недоверчиви до едно. Калитко рече:

— Пфу! Плъшок! На това отгоре и заплашва! Не те ли знам, че си страхлив като плъх?

Мигача отмина на другата страна на дървото, сви се на кълбо и защура неспокоен поглед в далечните родопски върхове.

На другия ден беше неделя. Църквата бе още празна и глуха. Свещеникът се яви при клисаря и запъхтяно заговори:

— Бий камбаната! Бий силно като на пожар! Селото е пълно с войска. Всички селяни да излязат на мегдана!… — говореше задъхано той. Сетне хвана полата на расото си и хукна към общината, дето чакаха кметът и други селски богаташи.

Още не беше се хубаво разсъмнало, когато камбаната заби тревожно. Хората наскачаха от топлите си легла. Притичаха и надвишаха по прозорците.

— Какво има пак? — питаха от разни страни. — Партизаните идат! Селото ще запалят!

— В балкана са слезли руснаци-парашутисти! Галиба работата ще избие на горещо…

Така говореха изплашено едни, а други, на съвестта на които не лежаха никакви грехове и съмнения, тайно си шепнеха между четири очи:

— Пак побесняха тези глезени офицерчета!

— Лошо ще патим! В село Велево е надошла войска жандармеристи, някаква си ловна рота. Дете в майка ще разплачат!…

Камбаната продължаваше да бие тревожно. Населението на Ягодово за кратко време се изля на мегдана и задръсти открай до край улиците около общината. Овчарчетата също дойдоха. Бяха им забранили да изкарват стадата на паша.

— Бие за Мигача — пошегува се Калитко. — Отрано селото е завардено от жандармерията, знае ли той? Всички додоха, само него го няма!

Пастирчетата се раздвижиха. Народ колкото щеш — изплашени, с немити лица, — но мълчаливото овчарче не се виждаше. Може би Денко Шилето го бе задържал по работа дома си. Но другарите му, като не знаеха причината и се бяха възгордели, че са на предно място сред това сборище, храбро се шегуваха:

— Къде е Мигача, да го видим?

— Стиска ли му да излезе?

— Ех, че има да, му се смеем!

От кръчмата изнесоха маса. Сложиха я посред градинката на площада. На масата скочи дребничък мъж в мушама и с лъснати ботуши. Той носеше на главата си офицерска фуражка и имаше дребно лице като на невестулка. Щом се покачи, взе да крещи над главите на селяните. Приканваше горяните да бъдат в услуга на властта, и да издават партизаните, които добре се бяха разпоредили с мандрата. Да издават и техните помагачи, които ги снабдяваха с храна. Иначе — заканваше се този военен — щял да заповяда да подпалят и изгорят до основи Ягодово.

Тълпата плътно се притискаше по градинските стоборки отвън. Ягодовци смълчано слушаха заканите, тайно се поглеждаха и в очите на някои се четеше: „Много ти се иска на тебе, господинчо!“

Накрая офицерът покани всички, които имат скрито оръжие, веднага да го представят в общината. Селяните пак мълчаха. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

Изведнаж тълпата се разклати насам-натам като внезапно люшнало се море: правеше път на един дебел селянин. Той беше гологлав, с побелели коси. Излезе напред и с малко заекващ и несигурен глас заговори:

— Господин офицерин, аз имах ловджийска пушка, пък тази нощ ми я грабнали.

— Кой ти я грабна? Я кажи! — отсече твърдо офицерът.

Селянинът сърдито рече:

— Чирака, кой друг?!

— Къде е отишъл твоят чирак?

— При шумкарите, то се знае! Къде другаде? Тази нощ натоварил магарето с две дисаги брашно, обрал всичкия хляб от къщи, дигнал чифтето ми и офейкал! Нали по мръкнало го бих, задето Марушка се върна със строшен крак от пасището? Затуй, види се, е искал да ми навреди.

Овчарчетата, които досега слушаха изопнати като струни, изведнаж дълбоко въздъхнаха. Калитко викна:

— Мигача избягал!

Избухна смях. Трътлестото радостно потриваше ръце и бъбреше:

— Брей, гледай ти! Хич да му се не надяваш на тоя Мигач!

Ягодовци си зашепнаха. Офицерът викна нещо. Народът бързо утихна. Но вътрешно беше доволен, че работата отиваше на хубаво, щом и децата вече хващаха гората.

Агапи дръпна Калитко за ръкава и рече:

— Той на мене го каза: „Може ли да се скрие торба брашно в стърготините?“ Така ме попита един ден, а аз да се не сетя! — чукна се по главата белязаното.

Калитко не слушаше. Погледът му бе отправен нататък, дето група войници бързо се събра край един от началниците си.

Пуснаха потеря след избягалото овчарче. Но привечер тя се върна само с магарето на селския богаташ, без да попадне на следите на Радуил.

Денко Шилето извади от пояса си син пешкир с червени кенари и забърса потното си чело. Овчарчетата не гъкнаха повече. Срамежливо се споглеждаха и мигаха като виновни. Мълчаливият му другар хубавичко ги беше засрамил. Гапи тръгна към речния бряг да се порови из стърготините. А Калитко, който беше твърде недоволен от станалото, цял ден не продума нищичко друго, а току въздишаше:

— Ах, Мигач, Мигач, защо не ми се обади?…